Холи Блек - Виждащият камък

Джерард се огледа, но не можа да разбере какво се е случило.

Тролът пак тръгна към тях, но отскочи, когато един от дългите му пръсти попадна в лъч слънчева светлина. Залюля се и изрева.

— Слънцето! — сети се Джерард. — Слънцето изгаря кожата му.

— След малко слънцето ще залезе. Няма време, да бягаме! — подкани го Мелъри.

— Ча-а-а-акайте! — прошепна чудовището. Гласът му беше тих. Жълтите му очи ги гледаха втренчено. — Върне-е-ете сеее! Ииимам нещо за ваа-а-ас! — и тролът протегна към тях ръка със затворена длан, сякаш наистина стискаше нещо в нея.

— Хайде, Джерард! Да вървим! — помоли отново Мелъри. — С кого говориш? Не виждам никого…

— Виждал ли си брат ми? — извика Джерард на трола.

— Мо-о-оже бииииии! Чух нещо преди извееестно вреееееме. Някой пищеееше, ала беше свееетло, много свееетло, за да поглее-е-една…

— Сигурно Саймън е пищял. Накъде тръгнаха?

Главата се люшна към останките на моста, след това отново се обърна към Джерард.

— Елааа по-блиииииизо и ще ти каааажа…

Джерард отстъпи назад.

— В никакъв случай!

— Елааа понеее да си взееееемеш сааааабята… — посочи тролът.

Сабята лежеше на брега, където я бе хвърлил Джерард. Той погледна към сестра си. Тя също беше без сабя. Сигурно я беше изпуснала на дъното на дълбокия вир.

Мелъри пристъпи напред.

— Трябва да вземем сабята. Това е единственото ни оръжие.

— Ела-а-а-ате и я вземеееете. Ако ииискате, аз ще затвооооря очи, за да не сеее страхуууувате — и тролът закри очи с огромната си ръка.

Мелъри хвърли поглед към сабята, която лежеше в калта.

Джерард видя как очите й се изпълниха с решителност и изтръпна. Сестра му май наистина мислеше да вземе сабята.

— Спри! — изсъска Джерард. — Ти дори не виждаш с кого си имаш работа. Да вървим!

— Но сабята…

Джерард свали монокъла и го вдигна към очите й. Мелъри пребледня, когато видя огромния трол. Той надничаше между закривените си пръсти, с които се предпазваше от слънцето и я дебнеше със злите си очи. Само няколко петна слънчева светлина все още го задържаха във водата, но и те бързо потъмняваха.

— Да вървим… — обърна се Мелъри към брат си.

— Не-е-е-е-е… — извика тролът. — Върниии сеее… Дааже ще се объъърна. Ще брояяя до десееет. Давам ти шааанс. Върниии сеее!

Джерард и Мелъри затичаха през гората и спряха, едва когато намериха малка полянка, огряна от лъчите на слънцето. Облегнаха се на дебелия ствол на стар дъб и си поеха дъх. Мелъри трепереше. Джерард не знаеше дали трепери, защото е мокра, или трепери заради трола. Той свали якето си и й го подаде.

— Свършено е с нас — каза Мелъри, като тракаше със зъби. — Ние сме с голи ръце. Нямаме никакво оръжие.

— Знаем поне, че гоблините не са могли да преминат потока — успокои я Джерард, докато се мъчеше отново да закрепи монокъла. — Тролът със сигурност щеше да ги хване.

— Но звукът идваше от другата страна на потока! — извика отчаяно Мелъри и така изрита едно дърво, че обели кора от ствола му.

Изведнъж Джерард усети миризма на изгоряло. Беше едва доловима, но му напомни миризмата на опърлена коса.

— Мирише ли ти на нещо? — попита той.

— Да. Миризмата идва от онази посока…

Двамата се втурнаха през храстите, без да обръщат внимание на клоните и трънаците. От драскотините по лицата им потече кръв, ръкавът на Мелъри се закачи за един клон, платът се раздра.

— Виж това! — рязко спря Мелъри, наведе се и вдигна една кафява обувка.

— На Саймън е! — ахна Джерард.

— И без да ми казваш, виждам, че е на Саймън — изсъска Мелъри и обърна обувката, за да разгледа подметката. Нямаше никакви следи, нищо особено, с изключение на калта.

— Нали не мислиш, че Саймън е… — Джерард не можеше да довърши изречението.

— Не, не мисля! — отсече Мелъри и мушна обувката в джоба на своя суичър.

Джерард кимна неуверено. Всъщност се остави да бъде убеден, че Саймън е добре. Дърветата пред тях станаха по-редки и след малко двамата излязоха на шосето.

Черната асфалтова лента се виеше към хоризонта. Зад него слънцето залязваше в пурпурночервени и оранжеви пламъци, а в далечината край една отбивка на пътя група гоблини се бяха скупчили покрай голям огън.

Като се прикриваха зад стволовете и притичваха от дърво на дърво, Джерард и Мелъри приближиха огъня на гоблините. По земята наоколо се търкаляха стъкла и раздробени кости, а високо сред клоните на дърветата висяха кафези. Едни бяха изплетени от клони на бодливи храсти, други — от усукани стари найлонови торби, трети бяха сковани криво-ляво от летви и от какви ли не боклуци. Смачкани консервни кутии висяха от клоните, вятърът ги полюшваше, удряше ги една в друга и те прозвънваха зловещо.