Холи Блек - Виждащият камък

— Шест часа! — извика Джерард, за да покаже посоката на сестра си.

Тя се завъртя, нанесе страхотен удар в посока „шест часа“ и засегна ухото на един от гоблините, който зави от болка.

Джерард успя да се изправи на крака и опря гръб в гърба на Мелъри.

— Удряй по-ниско! Те са ниски! — извика той.

Петте гоблина ги заобиколиха. Този от дясно се хвърли в атака.

— Три часа! — изкрещя Джерард.

С един удар на шпагата Мелъри просна гоблина на земята.

— Десет часа! Девет часа! Седем часа! — всички гоблини едновременно се втурнаха към тях. Мелъри едва ли щеше да се справи.

Джерард вдигна справочника и с всички сили го запокити към най-близкия гоблин. Даннн! Книгата цапардоса гоблина, той залитна назад и се просна на земята.

С няколко силни удара на шпагата си Мелъри събори още два гоблина. Сега те свиваха примката на своя кръг много по-предпазливо и ядно скърцаха със зловещите си остри зъби.

Изведнъж прозвуча странен призив, нещо средно между лай и свирене. Един по един гоблините започнаха да се оттеглят към гората.

Джерард се срина на тревата. Кракът го болеше, не му достигаше въздух.

— Отидоха си — изпъхтя той и подаде камъка на Мелъри. — Погледни.

Мелъри се стовари до него и вдигна камъка към очите си.

— Нищо не виждам, но това не значи, че вече ги няма. Преди малко също не виждах нищо, а те бяха тук.

— Те могат да се върнат всеки миг. — Джерард се извърна и извади справочника. Прелисти бързо страниците му, намери каквото търсеше и го подаде на Мелъри. — Прочети това.

— „Гоблините обикалят на по-малки или по-големи групи. Те скитат из гори и поля, правят злини и създават големи неприятности“ — Лицето на Мелъри ставаше все по-мрачно. — „Необяснимото изчезване на котки и кучета е сигурен знак, че в района са се появили гоблини.“

— Тибс! — възкликна Джерард и изтръпна. — Тибс, котката на Саймън…

Мелъри продължи да чете.

— „Гоблините се раждат без зъби, затова си намират различни заместители — жило от животни, остри камъни, парчета стъкло.“

Джерард я прекъсна.

— Остави сега тези описания. Не пише ли как да бъдат спрени? Или пък къде може да са отвели Саймън?

Без да вдигне поглед от книгата, Мелъри поклати глава и продължи да разлиства страниците. Джерард се опита да не мисли какво могат да сторят гоблините на Саймън. Беше му от ясно по-ясно какво правят с кучетата и котките, но не му се щеше дори да си помисли, че брат му може да бъде… Че може да е изяден.

Погледът му попадна върху илюстрацията с ужасните зъби и той отново потръпна. Не, разбира се, това не можеше да се случи.

Мелъри пое дълбоко въздух и посочи илюстрацията.

— Скоро ще се мръкне, а с такива очи те сигурно виждат по-добре от нас в тъмното.

Изводът на сестра му беше много важен. Джерард си каза, че трябва да впише наблюдението й в справочника, но това щеше да стане, след като намерят Саймън. Той свали монокъла и се опита да закрепи камъка в него, но рамките бяха доста хлабави, за да го задържат.

— Уф, не става… — изпъшка Джерард.

— Ще трябва да го застопориш по-здраво. Нямаш ли отвертка или нещо подобно?

Джерард извади джобното си ножче. То беше с отвертка, малко ножче, ножички, пиличка и държател-гнездо, в който някога бе имало клечка за зъби.

Момчето внимателно завинти рамките и здраво закрепи камъка на мястото му.

— Браво! — похвали го Мелъри. — Дай сега да вържа това чудо на главата ти.

Тя нагласи кожените връзки и ги върза здраво. Джерард трябваше да примижава, за да вижда както трябва, но камъкът вече беше много по-стабилен.

— Вземи и това — Мелъри му подаде една сабя. Беше тренировъчна, върхът й не беше остър и той не знаеше дали ще му свърши работа.

Все пак, друго беше да се чувства въоръжен. Джерард напъха справочника в раницата, провери още веднъж връзките на монокъла и като държеше сабята пред себе си, започна да се спуска по склона на хълма към притъмняващата гора.

Трябваше час по-скоро да намерят Саймън.

Когато навлязоха сред дърветата, Джерард усети лек хлад. Въздухът тук беше различен, наситен с миризмата на растения и влажна земя. Цареше зловещ полумрак. Двамата с Мелъри си пробиваха път сред плетеници от бодливи храсталаци и високи дървета с клони, натежали от паразитните стъбла и големите кълба на имела.

Над главите им грачеше някаква птица. Крещеше остро, тревожно, сякаш предупреждаваше някого, че в гората влизат неприятели. Бодливи клонки ги удряха безмилостно през лицата. Земята под краката им беше влажна и хлъзгава, покрита с мъх. В далечината ромонеше вода.