Холи Блек - Виждащият камък

Джерард се обърна. На лавицата на библиотеката, на нивото на очите му, стоеше и го гледаше мургаво човече. Ризата му беше с кукленски размери, носеше панталони, ушити от къс чорап. Човечето се държеше за двоен конец висящ отгоре, а на най-високата лавица проблясваше сребърна игла, през която конецът беше прокаран като въже на алпинист.

— Какво има, Малчо? Какво не е наред? — попита Джерард.

— Може да са неприятности, може да са али-бали. Но каквото и да е, ти си го направи!

— Какво искаш да кажеш?

— Ти задържа книгата въпреки моя съвет и ще платиш страшна цена — всички ужаси, умножени по пет!

— Хайде, стига си ме плашил. Непрекъснато ми повтаряш това. А каква е цената на чорапа ми, който си нарязал, за да се издокараш така? Само не ми казвай, че това е стар чорап на леля Лусинда…

В очите на Малчо блесна гневна светкавица.

— Не ми се присмивай, виждал ли си на гоблини гмеж!? Страх и ужаси какво е, скоро ти ще разбереш! — изсъска той.

Джерард въздъхна и пристъпи към прозореца. Изобщо не искаше неприятности. Погледна навън. Оттук се виждаше целият заден двор. Близо до старата барака, в която някога бяха прибирали каретите, Мелъри подскачаше напред-назад и яростно размахваше шпага. По-нататък, край счупената дървена ограда, която разделяше двора от гората, вървеше Саймън. Беше вдигнал ръце, а дланите му бяха свити пред устата като фуния. Сигурно викаше глупавата си котка. Гъстата гора зад оградата се издигаше като стена и не позволяваше да се види какво има между дърветата. Далечният край на гората беше прорязан от шосе, което оттук приличаше на черна змия, криволичеща между високи треви.

Малчо хвана конеца, увисна на него и се залюля към перваза на прозореца. Поиска да каже нещо, но изведнъж млъкна и се вторачи навън. Когато проговори, гласът му трепереше.

— Гоблини в гората! Кошмарни и зли! Предупредих твърде късно, че връхлитат злини.

— Къде виждаш гоблини, Малчо?

— Ей там, край оградата виж! Ама че работа, ти да не спиш?

Джерард присви очи и погледна натам, накъдето сочеше духът. Там беше Саймън. Стоеше неподвижно, като замръзнал, и със странно изражение се взираше в тревата. После като в кошмарен сън Джерард видя как брат му започна да се отбранява. Саймън се навеждаше, извърташе, клякаше, махаше и риташе, сякаш отвръщаше на нечии удари, макар че край него нямаше никой!

— Саймън! — извика Джерард и дръпна прозореца, за да го отвори, но прозорецът беше закован.

Джерард заудря с юмруци по стъклото. Саймън внезапно падна, продължавайки да рита с крака и да удря с юмруци по своя невидим противник. Миг по-късно изчезна.

— Какво стана със Саймън? Не го виждам! — изкрещя Джерард към Малчо. — Къде изчезна Саймън?

Малчо пристъпи от крак на крак.

— Уф, очите ви са просто боклук. Но ако ме слушаш, ще видиш какво става тук!

— Как ще видя? Със Зрението ли?

Духът кимна.

— Добре, но нали виждам тебе. Защо тогава не мога да видя гоблините?

— Виждате, каквото ние искаме! Каквото ние кажем, това ще ви покажем! — започна да тананика и да подскача духът.

Джерард грабна справочника и бързо разлисти страниците. Знаеше ги наизуст: скици, акварелни илюстрации, бележките на чичо му, изписани с нечетливи драскулки.

— Ето, това е! — възкликна той. — За това говориш, нали?

Дребосъкът скочи от перваза на прозореца върху писалището и надникна в книгата. Джерард беше отворил страницата с указания за придобиване на Зрението. Погледът му бързо пробяга по редовете.

— „Трябва да имаш червена коса. Да си седмият син на седми син. Да се измиеш с вода, в която са се къпали феи.“ Това пък какво е? — Той вдигна поглед към Малчо, но дребното духче дори не го чу. То развълнувано сочеше долния край на страницата.

Илюстрацията беше хубава, времето я беше пощадило, не беше изтрита и се виждаше ясно — кръгъл камък с дупка в средата. Приличаше на пръстен.

— Камъкът ще ти открие онова, което крием ние! — викна Малчо, скочи от писалището на пода и се понесе към вратата на шкафа за бельо.

— Чакай! Нямаме време да търсим камънаци! — изкрещя Джерард след него, но не можа да го спре и хукна след него.

Малчо тичаше през ливадата, като скачаше от сянка на сянка. Явно се страхуваше от някой и внимаваше този някой да не го забележи.

С гръб към мястото, където беше стоял Саймън, Мелъри все още размахваше шпага срещу стената на старата барака за карети. Докато тренираше, слушаше музика от уокмен. Джерард я приближи в гръб, дръпна слушалките на уокмена и ги свали от ушите й.