Холи Блек - Виждащият камък

Чу се свистене. Бърза кафява сянка прелетя между дърветата и на най-ниския клон на отсрещното дърво кацна бухал. Бухалът изви глава към тях, после заби клюн в мишлето, което държеше между ноктите си…

Мелъри си проби път през голяма туфа бодливи храсталаци и Джерард я последва. По косата и дрехите му се полепиха безброй бодливи топчици. След малко заобиколиха гниещия ствол на паднало дърво, което гъмжеше от големи черни мравки.

— Ето оттук! — Мелъри кимна към един счупен клон и посочи изпомачканите стъбла на група папрати. — Минали са оттук.

Следата от изпочупени клони и смачкани треви скоро ги изведе до буен поток. Гората беше станала по-гъста и по-тъмна, огласяха я зловещи тайнствени звуци. Внезапно ги връхлетя рояк комари. Насекомите засвириха в ушите им, повъртяха се, нахапаха ги, после отлетяха към другия бряг на потока.

— Е, какво ще правим сега? — попита Мелъри. — Виждаш ли нещо?

Джерард се взря през камъка и поклати глава.

— Не, няма никой. Предлагам да вървим край потока. Рано или късно следата ще се появи отново.

Двамата тръгнаха по брега през гъстата гора.

— Мелъри, спри! — прошепна внезапно Джерард и се взря в един огромен дъб. На клоните му бяха накацали малки зелени и кафяви същества. Крилата им приличаха на листа, но лицата им бяха като на хора. Вместо коса на главите им растяха треви и цветя.

— Какво има? — Мелъри вдигна шпагата си и отстъпи две крачки назад.

— Струва ми се, че… Струва ми се, че виждам елфи.

— Не знам какво виждаш, но си се облещил като глупак… Изплаши ме.

— Те са просто… Невероятни са! — На Джерард му беше трудно да обясни на сестра си.

Едно от малките същества литна към него, той протегна длан и с почуда видя как съществото каца на пръста му. Малката горска феичка примигна и го загледа с черните си очи, а крачетата й загъделичкаха дланта му.

— Джерард, какво правиш? — дръпна го нетърпеливо Мелъри.

От звука на гласа й феичката подскочи, излетя, направи няколко кръга във въздуха и изчезна сред листака над главите им.

Слънчевите петна, които просветваха тук-там между дърветата, придобиха оранжев оттенък. В далечината потокът се разширяваше и минаваше под развалините на стар каменен мост.

Когато доближиха моста, Джерард усети как кожата му настръхва, макар че наоколо нямаше и следа от гоблини. Тук потокът ставаше много широк, повече от седем-осем метра. Водата по средата беше по-тъмна, сигурно защото там бе много дълбоко.

Внезапно прозвуча далечен писък — сякаш някой стържеше метал в друг метал. Мелъри спря, погледна към отсрещния бряг на потока и се ослуша.

— Чу ли това?

— Мислиш ли, че може да е Саймън? — попита Джерард. Надяваше се да не е. Не звучеше като писък на човек.

— Не знам — ослуша се отново Мелъри. — Но каквото и да е, знам, че е свързано с гоблините. Да тръгваме! — и тя пое в посоката на звука.

— Не влизай във водата, Мелъри! — опита се да я спре Джерард. — Дълбоко е!

— Не ставай бебе! — сопна се Мелъри и нагази в потока. Направи две големи крачки и след това внезапно потъна, сякаш бе скочила от ръба на висока скала. Тъмнозелената вода се затвори над главата й.

Джерард се втурна напред. Хвърли сабята на брега и започна да претърсва леденостудената вода. Малко след това сестра му успя да изскочи на повърхността. Улови се за ръката му, като плюеше и кашляше. Джерард започна да я тегли към брега. Беше изминал половината разстояние, когато зад гърба им водата заклокочи и започна да се надига.

Първо се появи нещо като хълм, покрит с мъхове. След това щръкна глава, тъмнозелена, като гнили водорасли, с малки черни очи, с изкривен възлест нос, който приличаше на коренище. От устата на страшилището стърчаха изпочупени гнили зъби.

То протегна ръка към тях, пръстите му бяха криви, дълги, с черни нокти, покрити с лигава слуз. Джерард усети ужасната смрад от дъното на дълбокия вир — воня на гниещи листа и стара, много стара мазна тиня.

Той изпищя. Мозъкът му спря да работи. Вцепени се от ужас, не можеше даже да помръдне.

Мелъри успя да се измъкне сама до брега и погледна назад.

— Какво има? Какво виждаш? Нещо страшно ли? — попита тя.

Гласът й стресна Джерард. Той излезе от вцепенението си и вдървено направи няколко крачки, като влачеше и Мелъри.

— Трол! — изхриптя той. — Бягай!

Чудовището се хвърли към тях. Дългите му пръсти задраскаха през тревата съвсем близо до мястото, където стояха Джерард и Мелъри, после изрева дрезгаво и спря.