Холи Блек - Виждащият камък

Гоблинът млъкна и Джерард с облекчение запълзя към Саймън.

Саймън беше натикан в клетка, доста малка за неговия ръст. Коленете му опираха в брадичката, а пръстите на краката му стърчаха извън клетката, кожата му беше изранена от тръните, от които беше изплетена.

— Добре ли си? Всичко ще е наред. — Джерард извади джобното си ножче и разсече дивите лози, преплетени около пръчките на клетката.

— Добре съм. — Гласът на Саймън трепереше, макар и едва доловимо.

Джерард искаше да го попита дали е намерил Тибс, но се страхуваше от отговора.

— Съжалявам! — каза искрено той. — Трябваше да ти помогна да потърсиш котката.

— Няма нищо — отвърна Саймън, докато се промъкваше през тесния отвор, който Джерард успя да направи. — Трябва обаче да ти кажа, че…

— Тъпаци! Простаци! Ей, момче, престани да плямпаш! Измъкни ме оттук! — закрещя гоблинът.

— Да вървим, обещах му да го освободя — подкани Джерард брат си.

Саймън запълзя след него по клона към клетката на Хогскуил и попита:

— Кой е този? Кой е затворен в тази клетка?

— Някакъв гоблин.

— Гоблин ли? — ахна Саймън. — И ти искаш да го пуснеш? Да не си полудял?

— Вие какво се помайвате бе? Тиквеници! Какво още искате? Ако искате, ще ви обещая да ви плюя в очите — предложи Хогскуил.

— Страхотно! — потръпна Саймън от отвращение. — Благодаря, няма нужда!

— Тикви! Тутманици! Това ще ви даде Зрението! Ето! — Хогскуил извади от джоба си мръсна кърпа и се изплю върху нея. — Така, сега разтъркайте плюнката по очите си.

Джерард се поколеба. Можеше ли да има доверие на гоблин? Той се замисли. Все пак, ако Хогскуил му стори нещо лошо, ще си остане завинаги в клетката. Саймън никога няма да освободи гоблин… Хогскуил знаеше това и май не го мамеше.

Джерард свали камъка и разтърка очите си с мръсния парцал. Засмъдя го.

— Ама че гадост! — потръпна отново Саймън. — Гнусна гнусотия!

Джерард премигна и погледна към гоблините край огъня. Виждаше ги, макар че беше без камъка.

— Саймън, това нещо действа!

Саймън погледна с недоверие парцала, но все пак разтри очи с плюнката на гоблина.

— А сега ме пуснете! — изписка Хогскуил. — Сключихме сделка и аз изпълних, каквото обещах. Ваш ред е да изпълните вашето обещание.

— Първо ще ни кажеш защо си тук и тогава ще те пусна — заяви Джерард. Вярно, гоблинът им даде кърпата, но това можеше да е някакъв номер.

— Пъзльо! — изсъска презрително Хогскуил. — Страхливец! Тук съм, защото пуснах една от котките. Аз обичам котките, но не само защото са вкусни. А че са вкусни, вкусни са, това си е самата истина. Но те имат едни такива очи… Страхотни очи, които ужасно приличат на моите. Да не говорим, че котката, дето я пуснах, беше слаба като щека. По нея нямаше грам месо. И толкова сладко скимтеше… — Гоблинът загледа унесено, после изведнъж се стресна и погледна Джерард. — Тук съм заради тая котка. Е, стига сте го усуквали. Пускайте ме!

— Ами зъбите ти? Да не би да ядеш бебета? — попита Джерард, защото историята, която гоблинът разказа, не му се стори особено убедителна.

— Какво е това? Разпит ли? — настръхна Хогскуил. — Започвам да викам.

— Вече те пускам — успокои го Джерард и започна да разсича заплетените възли, в които беше омотана клетката. — Но преди това искам да ми кажеш откъде имаш тези зъби.

— Нали знаеш, че когато им падне млечен зъб, децата го оставят под възглавницата.

— И ти крадеш млечните зъби на децата?

— Ъ-ъ-ъ… Ти не си ли чувал приказката, че през нощта идва Зъбната фея и взема изпод възглавницата на децата млечните им зъби? Как мислиш, тя ли ги взима или такива като мен?

Известно време Джерард се чудеше какво да каже, но накрая нищо не каза. Той разсичаше последния възел, когато грифинът започна да пищи пронизително. Около него стягаха обръч четири гоблина, които носеха заострени колове. Раненото животно едва се надигаше, но когато гоблините приближиха, то се озъби и се опита да им нанесе удар. Острата като ножица човка се затвори около ръката на единия гоблин и почти я откъсна. Раненият гоблин заскимтя, а през това време друг заби кола в гърба на грифина. Останалите нададоха победоносен вик.

— Но какво правят те? — прошепна Джерард.

— А ти какво мислиш, че правят? — отвърна Хогскуил. — Чакат го да умре.

— Те го убиват — обади се Саймън с прегракнал глас.

Докато гледаше ужасния спектакъл, очите му станаха огромни. Едва сега Джерард си даде сметка, че брат му вижда всичко това, всички тези същества, за пръв път. Саймън изведнъж сграбчи листа и клонки от дървото, на което седяха и ги запокити по гоблините.