Холи Блек - Виждащият камък

— Аз не съм гоблин — сопна се обидено Хогскуил. — Аз съм хобгоблин.

Саймън и Джерард се покатериха по дърветата и освободиха животните от клетките. Те веднага се втурнаха да бягат из клоните или наскачаха на земята. Страхуваха се от момчетата толкова, колкото и от гоблините. Едно малко котенце се сви в дъното на кафеза и жално замяука. Беше толкова ужасено, че не искаше да мръдне от мястото си. Джерард го взе и го мушна в раницата, за да не го остави в лапите на гоблините. От Тибс нямаше и следа.

Саймън настоя да задържат котето, но не вместо грифина, а заедно с него. На Джерард му се стори, че когато видя малкото пухкаво коте, Хогскуил се размекна. Но кой знае, погледът му светна особено.

Щом клетките се изпразниха, трите деца и хобгоблинът тръгнаха към грифина. Той ги гледаше злобно и щом приближиха, показа острите си нокти.

Мелъри пусна своя край на брезентовото платнище.

— Ранените животни понякога са агресивни… — каза тя.

— Понякога обаче не са — прекъсна я Саймън и продължи да върви към грифина, разтворил ръце като за прегръдка. — Понякога просто те оставят да се грижиш за тях. Така стана с един болен плъх, който намерих на улицата. Ухапа ме чак когато оздравя.

— Трябва да си съвсем чалнат, за да се тикаш в лапите на ранен грифин — изкиска се Хогскуил, извади от джоба си една кост, счупи я и започна да смуче костния мозък. — Не искате ли, докато се занимавате с грифина, аз да подържа котето?

— А ти не искаш ли да последваш приятелчетата си на дъното на потока? — озъби му се Мелъри.

Джерард се усмихна. Беше хубаво Мелъри да е на твоя страна. Той се сети нещо и се обърна към Хогскуил:

— След като си толкова щедър, няма ли да дадеш малко плюнка на сестра ми?

— Какво!? — кипна Мелъри. — Много си мил, Джерард, но нямам нужда от такава щедрост.

— Чакай, чакай, Мелъри… Тази плюнка ти дава достъп до Зрението. Защо не? Щом водата, в която са се къпали феи става за Зрението, защо да не става и плюнката.

— Искам да ти кажа, че и двете са ми еднакво гнусни…

— Моля да не се изразявате така за моята плюнка! — Хогскуил очевидно се опитваше да изглежда обиден, но не беше особено убедителен, защото в същото време ближеше някаква кост.

— Хайде, Мел, стегни се. Не можеш постоянно да развързваш и да връзваш този камък на главата си.

— Гнус ме е! Не мога! — отвърна тя. — А пък и вие дори не знаете колко трае действието на тази плюнка.

Джерард не се беше сетил да помисли за това. Обърна се към Хогскуил.

— Ще трае, докато някой не извади очите ви — отвърна невъзмутимо хобгоблинът.

— Това е страхотно! — възкликна Джерард. — Чу ли, Мелъри?

Мелъри въздъхна.

— Е, добре. Май нямам избор.

Тя коленичи и свали монокъла. Хогскуил плю в очите й с огромно удоволствие. Мелъри потръпна.

Джерард се огледа и забеляза, че Саймън вече е при грифина. Беше клекнал до него и му шепнеше нещо.

— Здравей, грифин! — говореше тихо Саймън. — Няма да те нараня. Само ще ти помогнем да оздравееш. Хайде, не бъди лош.

Грифинът изписука като чайник с вряща вода. Саймън леко погали перата му.

— Разпънеше брезента — прошепна Саймън. — По-бързо!

Грифинът се надигна леко и отвори човка, но милувките на Саймън като че ли го успокоиха и той отново отпусна глава.

Децата развиха брезента.

Сега Саймън коленичи до главата на грифина и зашепна тихо и успокоително. Грифинът слушаше и от време на време перата му настръхваха, сякаш шепотът на Саймън го гъделичкаше.

Мелъри се примъкна откъм едната му страна и леко хвана предните му лапи. Джерард хвана гърба му.

— Едно, две, три! — прошепнаха тримата и изтърколиха грифина на брезента.

Той изкряска от болка и размаха крака, но вече беше на платнището.

Вдигнаха го криво-ляво и го понесоха към бараката за каретите. Грифинът беше по-лек, отколкото Джерард очакваше. Саймън предположи, че костите му са кухи като на птиците.

— До скоро, тиквеници! — извика Хогскуил след тях.

— Ще се видим — отвърна Джерард.

Почти му се щеше хобгоблинът да дойде с тях. Мелъри пък изсумтя от отвращение.

Грифинът не се радваше на пътуването. Не можеха да носят платнището достатъчно високо и то често се удряше в буците пръст и се закачваше по храсталаците. Грифинът писукаше, кряскаше и размахваше здравото си крило. Налагаше се да спират, докато Саймън го успокои. После отново го помъкваха. Бяха на края на силите си и това влачене започна да им се струва безкрайно.

Най-после стигнаха до бараката за каретите. Отвориха двойните врати отзад и вмъкнаха грифина в едно от отделенията за коне. Той се отпусна изтощено върху купчина стара слама, а Саймън коленичи и започна да почиства раните му на светлината на луната. Джерард взе една кофа, напълни я с вода от маркуча и даде на грифина да пие. Той го погледна признателно и започна да лочи на големи глътки.