Холи Блек - Желязното дърво

— Какво правиш? — опита се да го спре Мелъри. — Това са кучета роботи. Нямат нищо общо с домашните любимци.

— Не се притеснявай! — успокои я Саймън.

Той скочи на земята и кучетата спряха да лаят. Наобиколиха го и започнаха да го душат, като че ли се колебаеха дали да хапят или да не хапят. Саймън стоеше неподвижно. Джерард наблюдаваше сцената и дори не смееше да диша.

— Добри момчета! — заговори ласкаво Саймън. Гласът му леко трепереше. — Искате да играем? Искате да ви хвърлям камък, а вие да ми го носите?

Той протегна ръка, уверено измъкна камъка измежду металните зъби на кучето и го вдигна във въздуха. Всички кучета скочиха към камъка с щастлив лай. Саймън погледна нагоре към брат си и сестра си и се усмихна.

— Не си играй с огъня! — замоли се Мелъри.

Саймън хвърли камъка и кучетата се спуснаха след него. Едното го докопа, стисна го между зъбите и гордо тръгна обратно, а другите го последваха нетърпеливо. Дишаха задъхано, сребърните им езици висяха от муцуните. Саймън се наведе и ги погали по металните глави. Той хвърли камъка още три пъти, после Джерард го спря.

— Трябва да вървим. Ако се забавим още малко, джуджетата ще ни открият.

Саймън беше разочарован, но се съгласи.

— Добре, бъдете готови! — извика той към брат си и сестра си, после запокити камъка колкото може по-далече. Кучетата се стрелнаха след него. — Бързо, слизайте!

Джерард и Мелъри скочиха. Тримата изтичаха до малката дупка в стената, мушнаха се в нея и запълзяха на четири крака. Раницата на Джерард се заклещи в тесния тунел. Той си представи как кучетата го настигат и почти чу как вият и разкъсват тялото му…

Движеха се бързо, като опипваха пътя в тъмното. Явно в тунела имаше разклонение и сега го бяха улучили, защото в дъното проблесна слаба светлина. Бързо запълзяха към нея.

Озоваха се високо над дъното на кариерата, сред покрити с роса треви. На изток небето червенееше от настъпващата зора.

Мелъри сведе поглед и се огледа с недоумение. Чак сега видя с какво е облечена.

— Мразя да нося рокли. Откъде е тая рокля? Няма ли да ми разкажете какво става? Защо се събудих в оня стъклен сандък? И защо съм облечена като кукла?

— И ние не знаем — вдигна рамене Джерард. — Джуджетата те отвлякоха. Те са те нагласили така. Ти нямаш ли някакъв спомен?

— Ами… Събирах нещата си след състезанието. После дойде някакво момче и каза, че си се забъркал в голяма каша.

— Шъ-ъ-ът! — Саймън посочи към кариерата. — Наведете се.

Тримата коленичиха сред тревата и надникнаха над ръба на козирката.

От пещерите се изсипваха пълчища гоблини. Тичаха, спъваха се, премятаха се и се клатушкаха тромаво. После се разпръснаха във ветрило, душейки възбудено въздуха. Зад тях пристъпваше огромно чудовище. Вместо коса от главата му стърчаха закривени дървесни корени и изсъхнали клони. Носеше дрипави останки от тъмна дреха, явно от древни времена.

На входа на отсрещна пещера се появи Кортинг с придворните джуджета. Зад тях вървяха гоблини, които теглеха вагонетка, натоварена догоре с бляскащи оръжия.

Пред последната група гоблини се препъваше пленник. Беше висок колкото възрастен човек. Главата му бе покрита с чувал, а китките и глезените му бяха вързани с мръсни парцали.

В нещастника имаше нещо, което се стори познато на Джерард… Гоблините го изблъскаха вън от пещерата, към дъното на кариерата. После започнаха да го мушкат безжалостно с дълги остри пръчки и да го тласкат встрани от пътя на кошмарното чудовище.

— Кой ли е този човек? — взря се Мелъри.

— Не мога да видя — присви очи Джерард. — Защо им е този пленник? Какво ще правят с него?

Тълпите гоблини затихнаха. Кортинг се изкашля нервно и пристъпи от крак на крак.

— Велики повелителю Мулгарат! — извика той. — Ние ти благодарим за честта, която ни оказваш, като ни позволяваш да бъдем твои слуги!

Мулгарат спря. Огромната му чудовищна глава се извисяваше високо над останалите. Той я сведе и бавно огледа джуджетата с подигравателна усмивка.

Джерард преглътна ужасен. Мулгарат!

По-рано тази дума не означаваше почти нищо за него, но сега се страхуваше. Макар да знаеше, че чудовището не може да го види, усещаше как мрачният му поглед се плъзга над тълпата и му се прииска да се прилепи още по-ниско до земята.

— Това ли са всички оръжия, които исках? — прокънтя гласът на Мулгарат над кариерата. Той посочи вагонетката.