Рей Бредбъри - Дърво

— Седнете, младежо — каза Служителят.

— Благодаря. — Младежът седна.

— Чух слухове за вас — приветливо каза Служителят. — О, нищо особено. За това, че сте нервен. Че не се оправяте много добре. Слушам за вас от няколко месеца и реших да ви повикам. Реших, че може би искате да смените работата си. Искате ли да заминете в чужбина, да работите в някоя друга военна зона? Може би работата на бюро ви убива и искате да влезете в бой?

— Не мисля — отвърна младежът.

— Тогава какво искате?

Сержантът сви рамене и погледна ръцете си.

— Да живея в мир. Да науча, че за една нощ оръжията някак са успели да ръждясат, че бактериите в биологичните бомби са станали безвредни, че танковете са потънали като праисторически чудовища по пътищата, превърнали се внезапно в асфалтови ями. Това искам.

— Това искаме и всички останали, разбира се — каза Служителят. — А сега оставете тези идеалистични дрънканици и ми кажете къде желаете да ви пратя. Имате избор — Западната или Северната военна зона. — Той почука розовата карта на бюрото си.

Но сержантът продължаваше да говори на ръцете си, като ги обръщаше и разглеждаше пръстите си:

— Какво бихте направили вие, началниците, ние, войниците, какво би направил целият свят , ако утре се събудим и открием, че пушките ни са се превърнали в ненужна купчина ръжда?

Служителят разбра, че трябва да подходи към сержанта внимателно. Усмихна се спокойно.

— Интересен въпрос. Обичам да говоря на подобни теми. Отговорът ми е, че ще настъпи масова паника. Всяка нация ще реши, че е единствената обезоръжена на света, и ще обвини враговете си за катастрофата. Ще има вълни от самоубийства, борсите ще рухнат, ще се разиграят милиони трагедии.

— А след това? След като разберат, че всички останали са обезоръжени и няма от какво повече да се страхуват, ако всички сме чисти и можем да започнем отначало? Тогава какво?

— Ще се превъоръжат колкото се може по-бързо.

— Ами ако могат да бъдат спрени?

— Тогава ще се бъхтят с юмруци, ако се стигне дотам. Огромни армии мъже с боксови ръкавици ще започнат да се събират по границите. Махнеш ли ръкавиците, ще започнат да се дерат с нокти и да се ритат. Отсечеш ли им краката, ще започнат да се плюят . А ако им отрежеш езиците и им запушиш устите с коркови тапи, ще изпълнят атмосферата с толкова омраза, че ще унищожат комарите и птиците ще изпопадат мъртви от телефонните жици.

— Значи смятате, че няма да има никакъв смисъл? — попита сержантът.

— Разбира се, че няма да има. Все едно да измъкнеш костенурка от черупката й. Цивилизацията ще се задуши и ще загине от шока.

Младежът поклати глава.

— А може би лъжете себе си и мен, защото имате хубава и спокойна работа?

— Да го наречем деветдесет процента цинизъм и десет — разумна преценка на ситуацията. Приберете си Ръждата и забравете за нея.

Сержантът рязко вдигна глава.

— Откъде знаете, че я имам ?

— Какво имате?

— Ръждата, разбира се.

— Какви ги говорите?

— Аз мога да го направя, нали ме разбирате. Мога да пусна Ръждата още тази нощ, ако реша.

Служителят се разсмя.

— Не говорите сериозно.

— Напротив. Отдавна исках да говоря с вас. Радвам се, че вие ме повикахте. От доста време работя над това изобретение. То ми е голямата мечта. Основава се на структурата на някои атоми. Ако ги проучите, ще откриете, че подреждането на атомите в оръжейната стомана е такова и такова. Търсех фактор, който да наруши равновесието. Завърших физика и металургия, знаете това. Сетих се, че във въздуха през цялото време съществува фактор на ръждата. Водните пари. Трябваше да намеря начин да доведа стоманата до „нервно разстройство“. Тогава водните пари ще направят своето. Не на всички метали, разбира се. Цивилизацията ни е изградена от стомана и не бих искал да унищожа повечето от сградите й. Бих предпочел да елиминирам единствено оръжията и снарядите, танковете, самолетите, бойните кораби. Мога да настроя машината да действа върху мед, месинг и алуминий, ако е необходимо. Просто е достатъчно да се разходя покрай тези оръжия, за да ги накарам да се разпаднат.

Служителят се беше навел над бюрото си и гледаше сержанта.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Някога да сте се смятали за Христос?

— Не бих казал. Но реших, че Бог е добър към мен, щом ми е позволил да открия онова, към което се стремях, ако това имате предвид.