Холи Блек - Желязното дърво

Саймън го изгледа гневно и скочи на земята право в една купчина хематити. Камъните се разпръснаха, той се наведе, взе един и го сложи в джоба си.

— Престани да вдигаш такъв шум! — изсъска Джерард и се опита да слезе внимателно, но едва не прекатури огромния букет от диамантени рози.

Двамата коленичиха до стъкления сандък и с голямо усилие успяха да отворят прикрепващите скоби, после махнаха капака. Чу се съскане, сякаш отвътре излиташе невидим газ. Мелъри не помръдваше.

— Мелъри, събуди се! — Джерард дръпна ръката на сестра си. Беше безжизнена и щом я пусна, тя се свлече обратно.

— Дали не трябва някой да я целуне? — обади се Саймън. — Като Снежанка.

— Това е ясно като бял ден! — Джерард се ядоса, че не се сети пръв за Снежанка. Не можеше да си спомни дали в справочника за духове пишеше нещо за целуване, но там май нямаше нищо и за стъклени сандъци. Той се наведе и бързо докосна с устни бузата на Мелъри. Тя не реагира.

— Трябва да направим нещо — засуети се Саймън. — Нямаме никакво време.

Джерард сграбчи една къдрица на сестра си и я дръпна с всички сили. Тя простена и клепачите й трепнаха. Момчето въздъхна с облекчение.

— Махнете… се… от… мене — промърмори Мелъри и опита да се обърне настрани.

Джерард взе сабята от ръцете й и я остави на пода. После се обърна към Саймън:

— Помогни ми да я изправим. — Той хвана сестра си и опита да я вдигне, но тя се изплъзна и пак се свлече в сандъка.

— Хайде, Мел! — викна той в ухото й. — Ставай!

Саймън потупа бузата й. Мелъри леко отвори очи и го погледна замаяно с невиждащ поглед.

— Ъ-ъ-ъ… — Това беше единственото, което успя да каже.

— Трябва да излезеш оттук. Ставай! — ядоса се Саймън. — Можеш да се облягаш на сабята като на бастун.

С помощта на братята си Мелъри успя да се изправи на крака и като се олюляваше, стигна до коридора. Той беше празен.

— Поне веднъж късметът да е на наша страна! — възкликна Саймън.

В този миг чуха далечен глух лай с метален оттенък.

Джерард и Саймън тичаха и почти влачеха Мелъри през безкраен лабиринт от тъмни и тесни пещерни коридори и зали. По някое време стигнаха до скалната издатина над една голяма зала. Ниско долу Кортинг крещеше заповеди на джуджетата, които усърдно трупаха големи купчини оръжия в железни вагонетки. Лаят на кучетата се чуваше все по-близо и ставаше все по-яростен. Продължиха да бягат през пещерните зали. Криеха се зад сталагмитите, когато чуеха наблизо гласове на джуджета, а няколко пъти се просваха на земята и се придвижваха с пълзене.

Така стигнаха до голяма пещера с езерца, в които се стрелкаха бели слепи риби. На върха на всички сталагмити имаше малки камъчета, които по чудо не падаха. В тишината отекваше само кънтежът на падащите от тавана водни капки и някакво странно ритмично почукване.

Джерард спря.

— Къде сме?

— Не знам — огледа се Саймън. — Не си спомням тези риби. Знаеш, че щяха да ми направят впечатление, ако ги бях видял. Не сме минавали оттук с клетката.

— Къде сме? — прозя се Мелъри и се олюля.

— Не можем да се върнем — каза припряно Джерард. — Трябва да продължим напред.

От сенките между скалите внезапно изскочи дребна бледа фигурка. Съществото имаше огромни фосфоресциращи очи, които блестяха в полумрака на залата. Край ушите му се полюшваха две снопчета дълги и редки косми.

— Уау-у-у! Това пък какво е? — прошепна Саймън.

Съществото почука по стената с дълъг пръст с няколко стави, после притисна ухо до скалата. Джерард забеляза, че ноктите му са изпочупени и напукани.

— Камъните. Камънитеговорят. Камънитеговорятнамене.

Гласът на съществото беше тих, то шепнеше, и Джерард се напрегна, за да долови какво казва. То отново зачука, сякаш предаваше съобщение с налудничав морзов код.

— Хей, ти! Знаеш ли къде е изходът?

— Шъъъъът! — Съществото затвори очи и заклати глава в такт с нещо, което Джерард не можеше да чуе. След това неочаквано скочи право в ръцете на Джерард, като обви дългата си силна ръка около врата му.

Джерард загуби равновесие и залитна назад, а съществото зашепна в ухото му:

— Да! Да! Тезикамъниказватдасепълзинататък. — То посочи в мрака покрай езерната с белите риби.

— Ъъъ, страхотно… Благодаря. — Джерард се опита да отлепи създанието от себе си. Най-после то се пусна, скочи на земята, заклатушка се към стената и отново започна да почуква.

— Какво е това, Джерард? — попита шепнешком Саймън. — Някакво съвсем странно джудже?