Холи Блек - Желязното дърво

— За честта разбрахме, но къде е Мелъри? — прекъсна го Джерард.

Кортинг се намръщи.

— Доведете я! — заповяда той и няколко джуджета незабавно се втурнаха да изпълнят заповедта му. Кортинг отново се обърна към близнаците. — Не е зле да внимаваше какво говорите. Мулгарат скоро ще царува над целия свят, а ние, неговите верни слуги, ще бъдем до него. Той ще оголи земята за нас и тогава ще издигнем нови бляскави гори от железни дървета. Ние ще изградим отново света от сребро, мед и желязо.

Саймън допълзя до решетката на клетката.

— Но това е ужасно! Не бива да го правите, защото и вие ще загинете. Какво ще ядете? Как ще дишате, като няма да има растения, които да произвеждат кислород?

Джерард гледаше брат си с възхищение. Понякога не беше никак лошо близнакът ти да е всезнайко.

Бръчките по челото на Кортинг станаха по-дълбоки.

— Отричате ли, че ние, джуджетата, сме най-великите майстори, които сте виждали? Трябва само да погледнете моето куче ей там, за да признаете нашето превъзходство. Сребърното му тяло е по-прекрасно от каквато и да е козина, то е по-бързо от всяко истинско куче, няма нужда от храна и нито му текат лиги, нито се умилква, за да му дадеш нещо.

Кортинг побутна кучето с крак. То се обърна и се протегна, след това продължи да спи и да похърква.

— Саймън ви говореше за нещо друго — опита се да обясни Джерард, но спря, защото в това време в залата влязоха шест джуджета, които носеха на раменете си голям стъклен сандък.

— Мелъри! — Джерард усети как стомахът му се сви от ужас. Сандъкът приличаше на ковчег.

— Какво сте сторили на сестра ни? — развика се и Саймън, който беше пребледнял като платно. — Не е мъртва, нали?

— Точно обратно — усмихна се самодоволно повелителят на джуджетата. — Тя никога няма да умре. Погледнете я по-отблизо.

Джуджетата поставиха стъкления сандък върху украсена с орнаменти поставка до клетката на Джерард и Саймън.

Косата на Мелъри беше сплетена в красива дълга плитка, която се спускаше като лъскава змия край восъчното й бледо лице. Изящна диадема от сребърни цветя и листенца украсяваше челото й. Устните и бузите й бяха начервени като на кукла, а ръцете й държаха дръжката на сребърна сабя. Беше облечена в бяла роба от богато набран копринен плат. Очите й бяха затворени, но Джерард изпита ужас, че ако ги отвори, ще се окаже, че са стъклени.

— Какво са направили с нея? — прошепна Саймън. — Въобще не прилича на Мелъри!

— Нейната красота и младост никога няма да увехнат! — тържествуващо извика Кортинг. — Извън този стъклен сандък тя е обречена на старост, смърт и тление — проклятието, което тегне над всички смъртни.

— Вие сте обрекли Мелъри на гибел! — извика Джерард.

Господарят на джуджетата изсумтя.

— Говорите глупости, но щом искате, нека се разберем. Какво ще ми дадете за сестра си?

Джерард бръкна в ученическата си раница и извади оттам увитата в хавлиена кърпа книга.

— Справочникът на Артър Спайдъруик. — Бодна го чувство на вина заради лъжата, но той безмилостно го потисна.

Кортинг потри доволно ръце.

— Отлично! Точно както се очакваше… Е, дайте книгата.

— А вие ще ни върнете ли Мелъри?

— Ваша е.

Джерард подаде фалшивия справочник и едно от джуджетата го измъкна между пръчките на решетката. Крал Кортинг дори не благоволи да го погледне.

— Откарайте тази прекрасна клетка в съкровищницата и поставете стъкления сандък до нея.

— Какво? — викна Джерард. — Какво стана с размяната?

— Размяната? Направихме размяната — усмихна се подигравателно Кортинг. — Вие искахте сестра си, но никога не сме говорили за нищо друго. Не сме говорили като ви я дадем да ви освободим.

— Не! Не може да направите това! — Джерард заудря с юмруци по решетката, но това не попречи на джуджетата да подкарат своя подвижен затвор по един тъмен подземен коридор.

Джерард не можеше да погледне Саймън. Беше му крещял, беше го нарекъл глупак, но се оказа, че глупак е той самият. Чувстваше се изморен, съсипан, малък и изплашен. Той беше само едно обикновено дете. Как щеше да намери изход от тази безизходица?

Джерард затвори очи, за да спре парещите сълзи и изобщо не забеляза откъде минаха, за да стигнат до съкровищницата.

— Ето че пристигнахме! — извика джуджето, което ги водеше. То беше с дълга бяла брада, а край бедрото му се полюшваше голяма връзка с ключове. Огледа затворниците, после се обърна към джуджетата, които носеха стъкления сандък с Мелъри. — Оставете го ей там.