Холи Блек - Желязното дърво

— Мисля, че е подземник — отвърна Джерард, също шепнешком. — Живеят в мините и предупреждават миньорите за срутвания и други такива неща.

Саймън направи гримаса.

— Ама всички те нормални ли са? Тоя говори по-неразбираемо и от пхука.

— ТоваезатебДжерардГрейс. — Подземникът пъхна в ръката на Джерард гладък, студен камък. — Камъкътискадавървистеб.

— О, благодаря. А сега наистина трябва да тръгваме. — Джерард се запъти в посоката, която бе показал подземникът. Стори му се, че вижда в стената някаква пукнатина.

— Чакай, това ми изглежда подозрително. Откъде знаеш името на Джерард? — запита Мелъри, която вървеше едва-едва след братята си.

Джерард се обърна бързо. Беше объркан.

— Вярно, не помислих за това. Откъде знаеш името ми?

Съществото избарабани по стената още една серия от неравномерни почуквания.

— Камънитемиказват. Камънитезнаятвсичко.

— Добрее-е-е. Може и така да е. — Джерард се обърна и продължи.

Съществото наистина ги беше насочило към малък отвор в стената на пещерата. Дупката беше съвсем ниско до земята и много тъмна. Джерард застана на колене и започна да пълзи. Беше влажно. От време на време точно над главата му се чуваше някакво шумолене. Брат му и сестра му пълзяха след него. Няколко пъти му се стори, че чу как някой от двамата остава без въздух и започва да хрипти, но не забави темпото — лаят на кучетата се чуваше и тук, макар и приглушено.

Излязоха в залата с желязното дърво.

— Според мен трябва да вървим натам — посочи Джерард един от коридорите.

Затичаха и спряха, едва когато се изправиха пред дълга пукнатина, широка почти колкото бе висок Джерард. Той се надвеси и погледна. Бездната беше толкова тъмна, че изглеждаше бездънна.

— Трябва да я прескочим — каза Саймън. — Хайде.

— Не мога! — отстъпи назад Мелъри.

Лаят се чу съвсем близо, почти зад гърба им. Джерард се обърна и видя в полумрака светещите червени очи на кучетата. Саймън се отдалечи от ръба на пукнатината, засили се и скочи.

— Хайде, Мелъри, ще скочиш! — извика Джерард и сграбчи ръката на сестра си.

Скочиха заедно. Когато се приземиха на отсрещната страна, Мелъри се препъна и падна, но не се удари силно. Джерард й помогна да се изправи и без да се бавят, затичаха. Надяваха се, че кучетата няма да могат да прескочат широката пукнатина.

Оказа се, че коридорът обикаля в кръг и след малко се озоваха пак в централната зала. Клоните на желязното дърво се простираха над главите им, а сред тях пърхаха металните птици.

— Накъде да вървим? — изскимтя Мелъри и с последни сили се подпря на сабята.

— Не знам! — вдигна рамене Джерард, останал съвсем без дъх. — Не знам! Не знам! Не знам!

— Мисля, че трябва да тръгнем нататък — предложи Саймън.

— Вече вървяхме натам и се върнахме пак тук! — сряза го Джерард.

Кучетата лаеха съвсем близо. Всеки миг щяха да се втурнат в залата.

— А ти, Джерард, откъде знаеш накъде да вървим? — попита пак Мелъри. — Можеш ли да си спомниш откъде сте минали на идване?

— Опитвам се. Беше тъмно и бяхме в клетката. Откъде да знам как сме стигнали тук! Какво искате от мен? — Джерард ритна ствола на желязното дърво.

Листата трепнаха, люшнаха се и зазвъняха като хиляди камбани. Звукът стана оглушителен. Една метална птица падна на земята. Крилата й продължаваха да трепкат, а човката й безшумно се отваряше и затваряше.

— Какъв ужас! — възкликна Мелъри.

Металните кучета нахлуха в залата от няколко коридора едновременно и се втурнаха към децата. Очите им от червен гранат пламтяха зловещо.

— На дървото! Качвайте се! — изкрещя Джерард.

Той закрепи крака си на най-ниския клон и протегна ръка на Мелъри. Саймън бързо се катереше по грапавия ствол, но Мелъри се движеше замаяно, едва-едва.

— Моля те, Мелъри! По-бързо!

Тя стъпи на клона и в този миг кучетата нападнаха. Едното се хвърли напред и скочи. Успя да захапе края на бялата рокля и откъсна голямо парче. Останалите кучета се струпаха край него и с диво ръмжене разкъсаха бялата коприна.

Джерард извади камъка, който подземникът му беше дал. Хвърли го, но той прелетя край кучетата, без да ги засегне и се търкулна до стената на пещерата.

Едно от кучетата се отдели от настървената глутница и се втурна след камъка. Джерард се запита дали камъкът не е вълшебен, после забеляза, че кучето го носи обратно между зъбите си и маха радостно опашка.

— Саймън, това куче май играе с камъка!

Саймън погледна и започна да се спуска надолу.