Холи Блек - Яростта на Мулгарат

Джерард погледна надолу. Саймън и Мелъри се люлееха над ямата. Саймън — завързан през кръста, а Мелъри — за крака. Двамата го видяха и завикаха. Джерард им отвърна, но в това време видя как Мулгарат се превръща в дракон и се издига нагоре, право към Саймън и Мелъри.

— Внимавайте! — извика Джерард.

Саймън беше по-близо до чудовището и се опита да го изрита, но не успя. Веригата на която висеше, се залюля опасно и той едва успя да се задържи. Джерард се наведе далече напред през парапета и замахна със сабята. Тя прониза великана дракон и той отново полетя надолу. Докато се носеше към страшния ров, Мулгарат започна отново да се променя. Тялото му бързо се смаляваше и малко преди да се стовари в ямата, великанът се превърна в лястовица. Тя се извиси и полетя към пълчищата гоблини край двореца.

Джерард изтръпна. Сега Мулгарат щеше да ги поведе насам. Вече нищо не можеше да ги спаси. И тогава, когато птицата зави, за да полети обратно към децата, от тълпата гоблини внезапно се стрелна една ръка и я сграбчи. Ръката беше на Хогскуил.

Всичко стана толкова бързо, че великанът не успя да се превърне в нещо друго. Хогскуил отхапа главата на лястовицата и я сдъвка с удоволствие.

— Великан тъпанар! — каза той презрително и се облиза.

Джерард не можа да се сдържи и се разсмя.

Джерард седна на пода в библиотеката на Артър Спайдъруик и се облегна на крака на леля Лусинда. Мелъри коленичи до него. Докато майка им наливаше горещ чай, Саймън прелистваше стара книга с избелели от времето черно-бели снимки.

Всичко това би изглеждало съвсем обикновено, ако не беше Хогскуил, който седеше на една табуретка и играеше на дама с намусения Малчо, омотан в бинтове.

Леля Лусинда разглеждаше една рисунка — малко момиченце, сгушено в мъж с очила. Тя и баща й.

— Не знаех, че татко е рисувал толкова хубаво…

Беше минал месец откакто бяха победили Мулгарат и Джерард започваше да мисли, че от сега нататък всичко ще бъде наред. Гоблините бяха изчезнали. Когато излязоха от дворец, Байрон също го нямаше. Беше си тръгнал, след като беше излапал всички дракони, дори и най-малките, дребни като мушици дракончета.

Джерард, Саймън, Мелъри и майка им извървяха пеша целия път от сметището до дома. Вървяха дълго и се прибраха толкова уморени, че се сринаха сред купчините перушина и раздърпани чаршафи и заспаха непробудно. Беше тъмно, когато Джерард най-после се събуди. На възглавницата до главата му се беше свил Малчо, а срещу него се беше настанило котето на Саймън. Джерард се усмихна щастливо, пое дълбоко въздух и се задави с перушина.

Долу майка му чистеше кухнята. Щом го видя, тя го прегърна и силно го притисна до себе си.

— Съжалявам, Джерард!

Той също я прегърна и дълго остана така, макар че може би изглеждаше бебешко или момичешко.

В края на седмицата майка им уреди леля Лусинда да напусне болницата и да заживее с тях. Един ден Джерард се върна от училище и завари във всекидневната леля Лусинда с нова прическа и нов костюм. Със смъртта на Мулгарат беше изчезнала и неговата черна магия — леля Лусинда ходеше с бастун, но гърбът й беше прав, сякаш никога през живота си не бе имала гърбица.

Госпожа Грейс не можа да постигне чудеса в училището на Джерард и той беше изключен. Тя не се разстрои и записа и него, и Саймън в близкото частно училище. Там имаха чудесна програма по рисуване и биология. Мелъри реши да остане в досегашното училище. Имаше какво още да покаже на училищния отбор по фехтовка.

Джерард заключи „Книга за духовете“ в стария сандък, в който я бе намерил, но се страхуваше. Може би духовете все още ги наблюдаваха?

През библиотеката внезапно духна вятър и изтръгна Джерард от мислите му. Саймън скочи и се опита да настигне разпилените от вятъра листове.

— Ти ли отвори прозореца, лельо Лусинда? — попита майка им.

— Не, не си спомням да съм го отваряла — отвърна леля Лусинда.

— Аз ще го затворя — изправи се Мелъри.

И тогава в стаята влетя едно самотно листо. То кръжеше във въздуха, сякаш танцуваше, докато накрая падна право пред Джерард. Беше зелено-кафяво, от кестен. На едната му страна беше написано името на Джерард. Той го обърна на другата страна и прочете:

— Не пише къде е срещата — отбеляза Мелъри, която четеше през рамото на Джерард.

— Сигурно е в гората.

— Надявам се, че няма да отидеш там, нали? — разтревожи се Саймън.