Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Алваро затаи дъх. Не промълви ни дума. Ученият при най-малкия непредпазлив жест можеше да млъкне, да не се доизкаже. Можеше да усети, че пристъпва границата на разумната откровеност.

Доктор Павлов продължи:

— И рибонуклеиновите, и дезоксирибонуклеиновите киселини са сложни молекулярни устройства, подобни на ресни, по които като възли са наредени запомнящите устройства на клетката.

Алваро схващаше бързо. А може би тъкмо това се въртеше сега в мисълта му.

— Като кипус!

— Точно така! — възхити се Павлов от сполучливото сравнение. — Като кипус, по който възлите при ДНК са гените, символите на наследствената памет, а при РНК — енграмите, символите на обикновената памет. Нуклеиновите киселини са пазителите на информацията в организма. ДНК — това е химическият главнокомандващ на организма, предаден му в наследство от родителите. С най-едрата от всички биологически молекули, като великан всред тях. Една лъжичка ДНК съдържа информация колкото електронноизчислителна машина с обем четиристотин кубически километра, колкото една планина. РНК са по-малки и по-прости молекули. Те изпълняват заповедите на ДНК. В крайна сметка те синтезират белтъците — и запомнящите устройства. Впръскаме ли в изследваното животно пиромицин — антибиотик, който спира образуването на белтъците, — и животното престава да запомня. Всяко изкривяване в ресните на тези кипуси води до непоправими промени. Струва ми се, че съм открил стабилизатор, който не позволява подобни деформации.

Павлов спря.

— Да не ви отегчавам?

— Ни най-малко. То е толкова интересно.

— Мнемозина не е безсмъртна. Ензимът рибонуклеаза разпада РНК на ниско молекулярни вещества. Рибонуклеазата е убийцата на Мнемозина. За беда тя се намира в целия организъм. Не само в храносмилателната система. Във всяка клетка, и в кръвта. Опитите го потвърждават. Плъхове, обучени да се ориентират в сложен лабиринт, скоро забравят пътя, щом бъдат инжектирани с рибонуклеаза. Затова впръсканият в мозъците на животните серум от други животни не предава цялата информация, а само малка част, следи от нея. Само това, което е останало неразрушено от ензима.

От възбуда той се бе задъхал.

— Аз намерих агента, по-право ще ми се да съм го намерил. Агентът, макар още неидентифициран, който спира дейността на рибонуклеазата. И РНК с цялата съдържаща се в нея информация достига неувредена до нервната система. Обезоръжавам убийцата на Мнемозина. Надявам се, че вече ще мога да прелея цялото паметово съдържание от един мозък в друг.

Не! Не беше само от морската болест. Защото люлеенето почти бе престанало. Гайолата едва се поклащаше на борд. Павлов не можа да се овладее. Той отвори вратата и излезе на палубата. Стисна с ръце парапета. След като бурята бе престанала, облаците се бяха изтеглили на запад. Изплувала зад тях, луната огряваше с приказния си светлик разиграната повърхност. Откъм близкия бряг бучеше прибоят на още неутихналите вълни.

Алваро също беше развълнуван. И неговото сърце биеше лудо. А мисълта му преценяваше трескаво. Възможно ли беше това? Или бе просто бълнуване на един луд? Имаше ли право да му вярва? Имаше ли право той самият да храни някаква надежда, да свързва себе си, своята безценна находка с това, което бе чул?

Най-сетне проговори:

— Сеньор доктор. Знаете ли, че нас сам бог ни е събрал? Вие — с вашето откритие, а аз — с моето. Испанците не са могли да отнесат всичкото злато на Перу. По-голямата част е скрита. Дали това е сторил Атауалпа, или внукът му — не е важно. Може би то е претопено в една огромна буца и оставено на някой непристъпен връх. Може би, превърнато в огромен златен диск, е хвърлено в Титикака. Може би са го отнесли в град Паитити, чиито улици били павирани с чисто злато. Стените били от сребро, а стълбите от оникс. Може би е скрито на съвсем друго място.

Той приближи лице до лицето на учения.

— Чуйте ме! Вие можете да прелеете съдържанието на един мозък в друг. Аз пък мога да ви дам тоя мозък, чието съдържание навярно струва милиони, милиарди. Ако съгласуваме своите усилия, ние бихме успели да разгадаем вековната тайна на инкското съкровище. Ще станем богати, най-богатите хора в света. И моето лекуване ще изглежда играчка тогава. Съгласен ли сте, сеньор доктор?

Павлов се сепна. Извърна се рязко.

— Не ме ли чухте? — запита Алваро.

— Чух ви.

— Е, какво ще отговорите?

Какво да отговори? Мисълта за богатството не го блазнеше. Има хора, какъвто беше и той, които нямат такава нагласа, хора, лишени от алчност. С такъв морал, с такова възпитание. Но другото, виж, от другото не можеше да се откаже. Да притежава паметта на един древен инка. Навярно съвременник на Писаро и Атауалпа. Какво ли би могъл да научи от тая памет, ако я инжектира на себе си? Да види чудните нрави на тоя легендарен народ, да опознае бита му, да вникне в загадките на душата му, да си обясни необяснимите причини за гибелта му под напора на шепа безскрупулни конквистадори, да научи писмеността му. Преданията твърдят, че е съществувала такава писменост — пиктографско или йероглифно писмо. Един подобен народ, с такава цивилизация, с такава организация, не можеше да разчита на съобщения и знания, пренасяни с шнурове и възли.