Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Събуди се преди зазоряване, когато домакинът му тръгваше да нарязва каучуковите дървета, натоварен с цял чувал гърненца, в които се събира сокът. С мачет и фенер.

С досада Жоао отмахна от лицето си няколко гигантски дървеници, големи колкото обикновени хлебарки. Знаеше, някои хора привличат повече тия гадини. За беда той беше от тях.

Когато отново отвори очи, светлината беше заляла света. Чирикаха оглушително птички. Из въздуха танцуваха огромни пеперуди агеронии, които щракат като гърмящи змии. Боата спеше, свита в дъното, а в сянката под покрива жужеше облак от досадни мухи, които облепваха лицето, ръцете, босите му крака.

От просечената в зеленината пътека излезе серингейросът, който се връщаше от нощната си работа. Беше нарязал хевеените дървета, беше поставил гърненцата и сега му оставаше само да изчака, докато се събере латексът.

— Пфу! — изръмжа той, като се стовари по турски направо на земята под хамака на Жоао. — Право думат хората: бог е сътворил земята, а Сатаната — Амазонията!

После се обърна към госта си:

— Огладня ли вече?

— Огладнях я! — отвърна Жоао. — Откога ме държиш гладен?

— Намерих те преди седмица. Все спа досега.

Поседя още малко, после стъкна огъня и постави котлето.

— Ще пируваме с фароко.

Жоао знаеше. Фароко — това е най-желаното ястие на серингейросите: маниоково брашно със сушено месо.

Мигел добави:

— Ако ми беше дошъл на гости преди двадесет години, щях да те посрещна другояче. Тогава, когато с банкноти си палехме лулите и си лъскахме ботушите, когато се къпехме в шампанско, когато и ние давахме бакшиши на келнерите, а бебетата си залъгвахме със златни дрънкалки. Когато се разхождахме с автомобили по шосето на Манаус, все около него. Че къде другаде можеше да стигне шосето от Манаус? Наоколо е само джунгла. И река.

След като изядоха фарокото, Мигел предложи на госта си и тютюн. От оня, дето го продават по Амазония, усукан на въжета. На метър. Отряза му няколко сантиметра и ги натика в лулата му. После му я запали.

— Ако видиш диваци наоколо — рече по едно време Жоао, — да ми кажеш!

Неспокоен беше, не бе забравил безпощадната хайка.

Не можа да изпуши докрай лулата, отново му притъмня.

Когато се свести, пак беше сам. С боата, която бе изпълзяла пред колибата и нагълтваше една уловена отровна змия жарарака. Мигел навярно събираше изтеклия от дърветата каучуков сок.

При залез серингейросът се върна, стъкми набързо вечерята, тоя път ежедневното си ядене — фасул и ориз, даде на Жоао пак от билката, после двамата изпушиха още по една лула.

И седна до огнището да опушва каучука.

Преди разсъмване, още по тъмно, пак тръгна да насече дърветата в участъка си. След това събра чашките, опуши латекса. Още ден, два, три. Неделя, две. Жоао чувстваше, че оздравява, ама някак бавно. Едва успяваше да изпълзи пред колибата, за да се погрее малко на слънце, по-далеч от дървениците и хлебарките. Недоволен беше от това Жоао. Макар че не го признаваше и пред себе си, боеше се от индианците, умираше от страх. Не бе успял да забрави преживения ужас. Въпреки самоувереността си, въпреки щастливите предсказания.

И тоя ден, докато чакаше домакина да се върне от нощната си обиколка, той седеше пред колибата. И оглеждаше гората. Маймуните по клоните крещяха тъй, както крещят подир човек. Ако беше Мигел, значи нещо се бе случило. Иначе не би се върнал тъй скоро. Ами ако не е Мигел, ами ако е някой от ония…

Той влезе в колибата. С пушката в ръце надзърна навън през отвора. И изтръпна. Отсреща, в храстите, се спотайваше туземец. Без да му мисли много, защото винаги стреляше пръв, Жоао натисна спусъка. Това беше неговата сила. Едновременно с гърмежа се чу и стонът на убития.

Убиецът дори не погледна жертвата си, а излетя навън, към реката, скочи в лодката на Мигел, положи пушката между краката си и натисна веслата. Силите му отново се бяха върнали, както винаги, когато му потрябваха. Не се замисли, че оставяше благодетеля си безоръжен в джунглата, при това и без лодка. Жоао не беше крадец. Но сега се отнасяше за друго, за живота му. Когато става дума за живота му, всичко друго губи значение. Ако успееше да се спаси, той щеше да плати и пушката, и лодката…

Спусна се по течението. По-далеч от убития индианец, по-далеч от мястото на засадата, по-далеч от враговете му. Пък и силите му не достигаха за гребане срещу течението. Така можеше да отпусне веслата, да се отпусне и той върху пейката, а лодката сама да го отнася към целта. Греблата му бяха повече нужни да я управляват, да я откарва вечер на сушата, да я предпазва от плаващи острови и дървета.