Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Наистина го намери при моторната лодка с петима дрипави кабоклоси, които стягаха денковете и ги нареждаха под опънатия над кърмата тент.

— Алваро! — извика отдалеч пистолеросът, като се втурна насреща му. — Негоднико!

От изненада Симпатягата изтърва бидона, който държеше. Погледна изумен. Та нали с очите си го видя, като пльосна във водата, ударен от куршум! Възкръснал ли бе? После в очите му заискри страхът. Ами ако е дошъл да отмъщава, че не го изчака?

Кабокло вече го прегръщаше.

— Голям негодник си! Хесус-Мария! Не вярвах, че пак ще се срещнем, слава на Богородица!

Издърпа го настрана, натисна го да седне на един денк и се отпусна до него.

— Разправяй сега! Къде си тръгнал? Какво ще дириш?

Алваро заекна. Не беше подготвен за тоя разпит.

— Нищо! Малко пътешествие.

Жоао го прекъсна:

— Намерил си имане. Знам. Златото на индианския цар. За него ли отиваш?

— Ами! — сви устни Алваро. — Никакво злато.

— А гривната?

— И това ли знаеш? Намерих само една. И я продадох. Нищо повече.

— Сега закъде си се запътил?

Алваро замълча. Премисляше. Най-сетне заговори. Изглежда, бе измислил.

— Намерих един замръзнал индианец — пошушна той в ухото му. — Ама никому ни дума!

Кабокло, то се знае, го изгледа недоверчиво.

— Истина ти казвам! — добави Алваро. — Заледен труп. Отпреди векове. И един учен ме праща да донеса мозъка му.

— Защо му е потрябвал човешки мозък?

— Знам ли? Важното е да плаща. Опити някакви ще прави.

Нима щеше да излезе такъв глупак, че да му признае какво очакваше от тоя заледен мозък? Нима щеше да му разкаже за укритото злато на Атауалпа, за кипуса със златната бучка, за пренасянето на памет от един човек в друг? И после да не се отърве от него…

Ала кабокло не мислеше да го оставя на мира. Не искаше да се разделя с него.

— Ще дойда с теб! — отсече той. — И без това нямам друга работа.

Алваро тоя път не му отказа направо.

— Добре! — рече той. — Щом настояваш. Ама малко плаща оня учен. Стиснат е.

— Нищо!

Креолът стана.

— Тогава да се почерпим! Хайде в кафенето!

Отидоха, седнаха, поръчаха. И нали Жоао отдавна не бе слагал кашаса в уста, нали беше радостен, че пак се бе върнал при хората, че бе открил приятеля си, че бе намерил и някаква работа — пресуши няколко чаши наведнъж. Алваро не се скъпеше. Поръчваше още, като го тупаше по рамото. И май че се въздържаше от пиене. Ала Жоао не обръщаше внимание на такива дреболии. Който иска — да пие, който не ще — да не пие. Негова си работа.

Когато се събуди, той потърка с две ръце натежалото си чело. Болеше, та щеше да се пръсне.

— Алваро! — извика той. — Ела тук, негоднико!

Влезе едно момче индианче.

— Къде е моят нехранимайко? — извика Жоао.

Момчето сви рамене.

— Сеньорът замина.

— Къде е заминал? — скочи кабокло.

— Още снощи. С лодката. Не каза накъде.

Жоао изтрезня начаса. Излетя към реката. Наистина моторницата липсваше. Беше заминала. И приятелят му — с нея.

— Ах, разбойнико! — изръмжа Жоао. — Ще бягаш! А защо ще бягаш? Значи наистина си набарал нещо. И не искаш да делиш.

Вдигна юмрук към реката.

— Но ще те настигна! Кълна се в светия кръст! Щеш не щеш, ще делим…

Лемолемо се опомни, потънал в реката. Морската болест, изтощението изчезнаха мигновено. Съзнанието изведнъж се проясни, прецени цялата опасност, в която беше попаднал. Реката е пълна със заплахи: и хищници, и нощни зли духове. Трябваше по-скоро да се добере до сушата.

Размаха ръце и скоро изплува на повърхността. Вдъхна жадно въздух. Насреща, на стотина разкрача, се чернееше гайолата. Макар че там беше врагът му, който дебнеше да го убие, тя сега изглеждаше единствената му надежда за спасение. Загреба припряно нататък. Ала течението продължаваше да го отвлича неумолимо по-далеч от нея, по-далеч от спасението. Умората отново взе връх. Лемолемо с ужас откри, че вместо да се приближава към целта, се отдалечава. А наоколо се гънеше развълнуваната река, потънала в мрак, пълна с незнайни опасности. Не беше ли по-добре да се откаже от непосилната борба с течението, за да свърне назад, да загребе към брега?

Не му остана време за двоумения. При блясъка на някаква по-ярка светкавица той съгледа на два метра от себе си четири пъпки, четири зловещи издатини над водната повърхност.

Инти — всевишният, богът на всички богове, сякаш беше вдигнал от него десница. Иначе не би го изправил срещу каймана. Сам, отмалял, обезоръжен.