Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Лемолемо не подозираше дори тази животинска трагедия. За него бото беше един прост изпълнител. Изпълняваше волята на Инти. И затова Лемолемо беше длъжен да принесе жертва на Инти, когато се прибереше в племето си. Тогава. Сега имаше друго задължение — да се погрижи за себе си. И най-първо да се нахрани. Когато няма листа от кока, за да има сили, човек трябва да се храни. Той тръгна по една пътека, проправена от тапири и капибари. Всъщност не и пътека, а нисък тунел, провъртян в гъстия шумак. Крачка подир крачка, бавно, предпазливо. Известни му бяха хитростите на неговите сънародници: и вълчи ями, и опънати като пружина греди с нанизани остри колове, и изтеглени огромни лъкове със стрели колкото копия — безброй самострели, които могат да се задвижат от най-малкото непредпазливо движение.

Не смееше да пипне с ръка, защото някои лиани са отровни, защото други неочаквано оживяват, превръщат се в задрямали дървесни змии. В шубраците се крие и сукуружу. А там предимствата са към влечугото. Там прави засадите си и ягуарът. И кърлежите. И земните пиявици, скорпионите, сколопендрите…

Нещо прошумоля. В следния миг подплашена капибара, най-едрият гризач, голяма колкото овца, профуча край него, за да се хвърли в реката.

Лемолемо се поколеба. Околните храсти му подсказваха, че в такава гора не би намерил нито бразилски орехи, нито пурума с плодове като грозде. Гладна гора, каквато е по-голямата част от селвата. Ще не ще, трябваше да се върне при реката. Реката — всевечният враг и в същото време хранителницата на горските жители. Тъй разколебан, направи още няколко крачки. И отскочи. Насреща му се изпречи цяла глутница паяци крабове, по-големи от дланта му, които нападаха с огромни скокове. Отровата им е страшна. От няколко ухапвания и най-силният умира. Без да се двоуми, тъй беззащитен, Лемолемо хукна надире. Излезе пак на открито, до реката. Изпълзелите на припек каймани побързаха да се намъкнат във водата. Разлетяха се накацалите край тях бели чапли.

А трябваше да се нахрани. Умираше от глад. Той огледа брега. Най-лесно достъпната храна са крокодиловите и костенурчените яйца. По пясъка нямаше ни помен от костенурки. Личаха само крокодилски дири. Той ги проследи предпазливо. И там, под навеса на храстите, откри гнездото. Кайманът снася яйцата си в купчина листа и треви, които при гниенето си ги затоплят и измътват. В това гнездо нямаше яйца, само натрошени черупки сред разхвърляната шума. Грифовете бяха издебнали майката, когато е влязла за малко във водата, за да плячкосат оставеното без надзор потомство.

Не видя охлюви, не видя и речни крабове, които при липса на друго биха заситили глада му. Затова тръгна срещу течението. Брегът беше неравен, разнообразен: ту пясък, ту тиня, ту залети от водата коренаци, които трябваше да обикаля, газейки през водата. А там, в тинята, където нямаше опасност от пиранхи, го заплашваха отровните шипове на скатовете и поразяващите удари на електрическите змиорки. Един чужденец би загинал в тая гора. Би затънал в тресавищата, би се натикал сам в устата на крокодила, би се хванал за отровна змия, не би могъл да се опази от хилядите лазещи смърти в джунглата. Ала тая джунгла за Лемолемо беше роден дом. Той познаваше всяко нейно растение, знаеше къде расте. Досещаше се какъв враг може да се крие в клоните или в хралупата му. Ето на. Той се спря разколебан само за миг пред изпречилата се насреща му рекичка. Прецени я мигновено. По това, къде растеше водната леща, водният зюмбюл, амазонската лилия, тръстиките, безпогрешно намери брода. И тръгна по него. Все така разчитайки природните знаци, той достигна един пясъчен нос, затлачен с грамади от довлечени при наводненията дънери и тиня, в които блестящият талвег на реката се раздвояваше. После брегът рязко свиваше назад, към изток.

Не след дълго Лемолемо се озова отново на мястото, откъдето бе тръгнал. Без съмнение, беше попаднал на малък остров. И нямаше друг начин да се измъкне. Само с плуване. А беше сигурен, че реката гъмжи от хищници. Оставаше му само едно — да направи сал. За неговата изработка бяха нужни сечива. Ще не ще, трябваше да събере леки дънери, такива, каквито е довлякла водата, и да ги свърже с лиани. Затова му трябваха много часове, дни наред. Дни наред, в които да живее, да се храни. Нямаше право да се отпусне, макар и преуморен. Беше длъжен да изостави час по-скоро тоя остров, за да настигне голямата ръмжаща пирога, да залови оня омразен белокож и да го накаже. Да го накаже не за това, че блъсна него, Лемолемо, във водата, а за другото, по-важното — че бе осквернил Свещената пещера. Защото, ако го оставеше ненаказан, Инти щеше да унищожи племето на Лемолемо. Може би именно затова Всевишният бе пратил и делфина да го спаси — за да помогне на отмъстителя. Той стъпи върху един паднал в реката дънер. Загледа се във водата. Какво ли се въдеше насам? По водната повърхност подскачаха някакви тромави летящи риби. Четириоки. Половината око гледа под водата, другата половина — във въздуха. Но и тая им дарба не винаги ги спасява. Ниско над водата летяха чайки, които ги ловяха сръчно, като почти докосваха повърхността с раззинати клюнове. На двадесетина разкрача от брега плуваше костенурка. Друг път Лемолемо би се гмурнал да я догони и да я хване за крака. От речната костенурка, опечена в корубата си, става чудесна гозба. Ала не скочи. Тази беше хаплива костенурка. Зле може да си изпати плувецът, който опита да я закачи. Защото при това не плуват сами, а на орляци, които нападат дружно. Ето, костенурката се превъртя настрани и след миг изплува, захапала през средата току-що излюпена анаконда, която се гърчеше безпомощно в беззъбата й уста.