Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Лемолемо реши да опита. Хвана една пиявица, която пълзеше по дървото, и я смачка над водата. Около капката кръв се струпаха няколко настървени пиранхи. Значи имаше ги. Той хвана друга пиявица, размаза я върху къс от лиана и натопи лианата във водата. Измъкна я мигновено с две пърхащи пиранхи, които бяха налапали примамката. Една след друга ги захапа в тила, за да ги обезвреди. Вече се тъкмеше да пусне отново първобитната си въдица, когато видя насоченото към брега плаващо островче. Надеждата обзе сърцето му. Навярно Инти му го пращаше. Скочи от дървото и припна да го пресрещне. Но спря насред пътя. Върху островчето, откъртено от някакво обрастване на воден хиацинт, стоеше наежен, озъбен черен ягуар, срещу който настъпваха няколко едри каймана. Ако бяха по-дребни, не биха уплашили пъстрокожия хищник. Ягуарът е най-опасният звяр в джунглата. Жесток, кръвожаден.

И ето, преди островчето да опре до брега, огромната котка скочи от него, после се шмугна в шумака. И със скока си изтласка назад плаващото островче. Течението го пое, помъкна го надолу.

Лемолемо стисна зъби. Изпусна го. И заради това трябваше да довърши сала. Да остане още на острова. И то в такава опасна близост.

Алваро Бентес да Иса бързаше към Манаус, където бяха уговорили да се срещнат с доктор Павлов. Беше изпълнил успешно задачата си. И би трябвало да тържествува. А в същото време сърцето му беше потиснато. Ръката му неволно опипваше през час, през два, а понякога и през минута втвърденото петно между веждите. Струваше му се, че расте бързо, че се разширява; струваше му се, че вече се втвърдяват и ставите на пръстите му; че същите петна се зараждат по устните, по носа, по ушите му. А знаеше добре как изглежда прокаженият човек, помнеше безброй обезобразени, разядени от болестта лица. Помнеше грозните чуканчета, в каквито се превръщат поразените пръсти.

В лодката под навеса лежеше термостатът, в който беше поставил мозъка на мъртвия инка. На него сега Алваро възлагаше всичките си надежди. Не толкова на обещаното възнаграждение от чудака лекар. Повече на другото — на знанието, което се съдържаше в тоя мозък и можеше да ги насочи към скритото злато на инките. Тая надежда, непотвърдена, ала и неотречена от учения чужденец, му даваше сила из целия път до ледената пещера. Тя го крепеше и на връщане оттам. Не само за лечението в лепрозориума — за него все щеше да намери пари. Ако не от доктора, то от предишните си работодатели. Цивилизацията винаги е имала нужда от наемници. Босовете не обичат да си кървят ръцете. Не понасят кръвта. Вече му бяха нужни много повече пари — и за другото, да заличат следите на престъплението му, което за него всъщност не беше нещо тъй непростимо, а обикновена младежка грешка. Някои електрони на атомите в неговия мозък тогава бяха променили орбитите си. Излъчените биотокове бяха раздвижили молекулите на ръката му, в която се бяха оказали молекулите на ножа. И те, тези прости железни молекули, с по-голямо сцепление помежду си, бяха проникнали всред огромните, ала неустойчиви белтъчни молекули на адвокатския син. Златото на инките, ако имаше щастие да се добере до него, щеше да запуши устата на всеки зложелател. Можеше да ги запуши и завинаги, ако инак не разбират.

Алваро притвори очи, унесен в мечтите си. Нямаше сила да издържа повече. Може би беше носталгия по Рио. Защото Амазония не е Рио, Амазония не е и Бразилия или Перу, или Боливия. Амазония е нещо като колония на Бразилия, и на Перу, и на Боливия. Бразилия за Алваро беше само Рио. Като на филм, видимо и отчетливо, пред очите му изплава родният град — с лазура на залива Гуанабара, ограден с белия плаж на Копокабана; с белия силует на върха Пан ди Асукар и тъмния контур на планината Корковаду; с разкошната авенида Рио Бранко, с лукса на магазините и ресторантите; с незабравимата Синеландия, Страната на киното, където, казват, работели повече от сто кина. Нима един истински кариока, кореняк, можеше да забрави незабравимия Рио?

Много усилия на волята му бяха нужни тогава, за да преодолее страха пред дебнещите по пътя му диваци. Затова избиколи, избра друг, страничен път, по-дълъг и по-труден. И го избра добре. Никой не го срещна: нито дивак, нито граничар. Никой не направи опит да го нападне. Индианците го посрещаха пак тъй миролюбиво, както и преди. Само на връщане една вечер го издебна някаква шайка. Успя да й се изплъзне в тъмнината, възползвал се от връхлетялата буря. Навярно бяха обикновени скитници — побягнали от серингалите събирачи на каучук, предпочели речното пиратство пред тежкия си труд. А навярно имаше и нещо друго, все не можеше да се отърве от подозрението, че нападението не беше случайно, че бе подготвено от хора, които бяха дали ухо на слуховете за намереното от него съкровище. И не би останал потресен от почуда, ако всичко това излезеше работа на Жоао. От тая нощ почти не мигна. Бодърстваше, опрял пръст в спусъка. Слава богу, нападението не се повтори. Без никакво произшествие наближи града.