Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

И го дебна цели два дни и две нощи. Освободи черната прислужница, отпрати я у дома й върху сала. През това време Павлов нито яде, нито пи. Само потракването на стъклениците издаваше, че е там, че работи.

На третия ден той отвори вратата. Алваро изхвърча от своята стая.

— Е? — не можа да сдържи той въпроса си.

Павлов седна, по-право се строполи на стола. В ръката си държеше пълна стъкленичка.

— Ето го! — пошепна той. — Еликсирът на паметта!

Алваро се изправи пред него.

— Готов съм, сеньор доктор.

Ученият поклати глава.

— Не! Това няма да стане!

— Но защо, сеньоре? Не заслужавам ли това аз, който рискувах живота си? Нима не ми вярвате?

Павлов се усмихна:

— Не е за вяра, драги Алваро. За друго е. Аз нямам право да правя опити върху хора. Никакво право. Само върху себе си. Само със своя живот мога да разполагам.

Подозренията на Алваро се усилваха. Ясно, хитрува. Всички на тоя свят искаха да го надхитрят. Изгарящ от нетърпение, той беше готов да избухне. И тоя път доброто му възпитание надделя. И пресметливостта.

— Но аз съм съгласен. Ще ви дам писмена декларация.

Отпуснат върху стола, смазан от умора, Павлов сякаш беше заспал. Но не, не спеше. Заговори отново:

— И друго! Досега като че ли съм бил заслепен. Вие сте културен човек, ще ме разберете. Всъщност това, което се тъкмим да извършим, е нередно. Намереният труп не е наша собственост. Опитът трябва да се проведе под контрола на държавата.

Алваро скочи.

— Какво говорите, докторе? Та това значи държавата да грабне всичко. И за нас да не остане нищо. За нас, които единствени заслужаваме…

Той хвана ръката му.

— На мене ми трябва злато! Разбирате ли какво значи то за мен? У нас лечението не е безплатно. Искат луди пари. А който ги няма, да мре. Аз трябва да се излекувам…

Павлов размърда уморено устни:

— Решил съм. И няма да отстъпя! Ще поискам правителствена комисия. Може и от Обединените нации. И правителството ще ни награди. С тая награда ще можеш…

Алваро настръхна. Награда — трохите от златната трапеза. При това да каже името си пред държавните чиновници. И да се натика сам в ноктите на правосъдието. Луд ли го смята докторът?

Той стисна челюсти. Какво трябваше да стори? Как да се оправи с това неочаквано твърдоглавие? Или пък всъщност беше обикновено изнудване? Как?

И реши. Само по един начин — като му отнеме серума. Насила. Като насочи насреща му дулото.

Вече посягаше да измъкне пистолета, когато видя. Нямаше нужда от насилие. Докторът вече спеше в стола си. Мъртвешки дълбок сън. Напълно беззащитен.

Алваро се вдигна безшумно. На пръсти достигна пердето. Измъкна шнура му. После пристъпи все тъй на пръсти до спящия и свърза здраво ръцете му. Овърза и краката му.

Тогава грабна стъкленичката…

Целия ден и цялата нощ Лемолемо не дремна, обърнал очи към джунглата. От реката не се боеше така — поне през деня кайманите не дръзваха да нападат на сушата. Очакваше нападението на черния ягуар, който не би се отказал от човешко месо, попаднал на този гладен остров. Вчера, престрашил се, изгарящ от нетърпение да разбере какво прави, Лемолемо го бе потърсил и го бе видял легнал на една полянка да ближе раните си от схватката с огромните влечуги. Ала не посмя да го доближи повече, не дръзна да провери доколко тежки са тия рани. Убеден беше само, че така осакатен, не е годен да хване друго животно. Нужна му беше бавно подвижна плячка — например човек. Затова Лемолемо трябваше да бъде непрекъснато нащрек.

В същото време му се налагаше и той да се храни, да довърши и сала си. Иначе беше осъден да загине на пустия остров я в зъбите на ягуара, я на жакаре, крокодилите. Ако се намираха плодни дървета, би могъл да преживее някак. А то — почти нищо. Опита зърната на маймунското какао. Не задоволиха глада му. Пък и противни бяха на вкус. Волю-неволю трябваше да дири някакви животинки. Ала и личинките бяха малко. Случайно намери в една хралупа четири яйца на игуана. Изсърба ги сурови. Хвана един червен охлюв, по-голям от юмрука му, както снасяше яйцата си, подобни на меки гълъбови яйца. Изгълта ги начаса, ала охлюва остави. Не можеше да го изяде суров, жилав, като втвърдения сок на каучуковото дърво. Зарадва се най-много на пчелния кошер в една ниска хралупа. Тия пчели не жилят, но за сметка на това хапят не по-малко болезнено. Докато успее да разкърти глинената преграда, с която насекомите бяха стеснили прелката си, докато измъкне ухаещите пити, разгневените пчели облепиха цялото му тяло. Не се знае какъв щеше да бъде изходът от борбата, ако ловецът не се бе хвърлил във водата, без да мисли за жакаре. През деня те не са така опасни. Съплеменниците му често се къпят на двадесетина крачки от излегналите се влечуги. Само внимават едно — да не ги изпуснат от поглед нито за миг. Видят ли ги, че се размърдат, мигновено изтичват на брега. А от пиранхи сега не се боеше, докато наблизо имаше крокодил. И докато в реката подскачаше бото — делфинът.