Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Дори не опита да изплува. Нямаше смисъл. Инти беше вдигнал десница от него, бе го изоставил. Нищо не може да се направи срещу волята на Инти. Ето, без да се замисля, без да прецени заплашващата го опасност, премалял от глад, ягуарът се хвърли подир него. Но в същото време, чули двойния писък, кайманите свърнаха насам. По водната повърхност се понесоха бързо по два чифта грозни издатъци.

Когато и боговете са против, на човека не остава нищо друго, освен да се примири. Да мре…

И тоя път не умря. Тялото му отново изплува над повърхността, повдигнато от друго мощно тяло, понесе се към средата на реката. Тоя път Лемолемо не се учуди, когато позна пратеника на Инти. А щом Инти е решил, значи Лемолемо трябва да живее! Той обкрачи здраво делфинския гръб, приведе се ниско над главата му и извика:

— Да бъде благословен Инти!

Инията ускори своя бяг. Разсече като хвърлено копие обръча на настъпващите каймани, които, след като бяха изпуснали едната, по-лесно достъпната плячка, се скупчиха върху бързащия да се измъкне на брега ягуар. Разкъса и втория обръч, на побеснелите пиранхи, които при близостта на делфина се пръснаха безредно към дълбините.

Мъглата бързо се разсейваше, раздраните бели повлекла се хлъзгаха по реката и се изтегляха като разбита армия срещу течението, подгонени от властващия над Амазонка източен вятър. Водната повърхност, разиграна в хиляди дипли, заискряше в безброй огънчета под блясъка на отбуленото слънце.

Делфинът отново свърна надясно. Неговото животинско съзнание беше схванало простата истина, че новият му другар не беше воден жител, че му беше нужна суша. Трябваше да го отнесе на сушата. Дотук стигаше способността му да преценява. Не можа да го свърже с другото, не го разбираше дори — че там, на сушата, също има врагове, опасни хищници, които дебнат човека.

Тоя път Лемолемо искаше друго. Защо трябваше да отива пак на острова — за да довърши сала си? Та нали вече имаше под себе си превоз, по-сигурен от всеки сал? И по-бърз. При това изпратен от Инти. Защо да не се възползва от благосклонността на Инти? Защо да не продължи надолу върху гърба на бото? И да догони ръмжащата пирога, с белия каляуайха и с омразния пистолерос. Да разправи всичко на белия си брат, да убие осквернителя на Свещената пещера. Ако той не стореше това, нямаше кой друг да го стори. Нямаше кой да изкупи греха. Тогава Инти щеше да накаже племето. Иля Тику, богинята на сътворението, щеше да отрече своето творение. Великата Змия — Амару, щеше да изпие водите на реката, а Сангай — богът на огъня, щеше да обгори целия свят, щеше да превърне в пепел и дим цялата селва, ведно с мъжете, с жените и децата на племето. Нима можеше да остави ненаказан виновника и племето да загине — той, синът на вожда Тасулинги, любимецът на Инти?

Наведе се и потупа делфина по главата, опита да му посочи накъде желае да го отведе. И делфинът разбра. Свърна послушно към талвега, продължи надолу. Слънцето се издигаше бързо по небосвода, ала въздухът все още беше студен. Лемолемо, плискан от водните пръски и духан от хладния вятър, се изхлузи встрани във водата, потопи се до гуша и заплува редом с делфина, прегърнал го здраво за мощния врат, който неусетно преминаваше в стоманено пъргавото тяло.

Плува така не много, докато отминаха острова му. И когато усети, че се е посгрял достатъчно, отново го възседна. Продължи пътуването си ободрен, освежен, с тържествуваща радост в гърдите. Той знаеше, индианците и делфините са приятели отдавна. Делфините — бото, гонят рибата към лодките, където хората я бият с копия. Но случай, подобен на този, не познаваше. Никой не беше чувал човек да язди делфин. Понякога бото изнасяли труповете на удавниците към брега. Но да изнасят живи хора…

Отдолу, по реката, се зададе малко кану. Някакъв кабокло, дребен търговец, натоварил го до борда с разни дреболии, гребеше лениво срещу течението. Внезапно той съзря делфина и странния му ездач. Лицето му се удължи. Нещастникът се прекръсти, след което бързо загреба към брега, където заряза лодката и ужасен се шмугна в гъсталака.

Лемолемо продължи невероятното си пътешествие. Ликуваше. Вече беше убеден. Инти го бе отредил за велики дела. Не подозираше още какво точно ще му възложи, но каквото и да бъдеше то, Лемолемо щеше да го осъществи. Когото обичаха боговете, му предлагаха подобни чудодейни странствания: или върху гърба на пираруку към речните дълбини, или върху крилата на кондора нагоре, към селенията на Слънчевия бог.