Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Моторницата сви на север в устието на Рио Негро, чиито черни води смениха жълтата мътилка на Амазонка. Скоро се видя и градът: най-първо плаващият Манаус, гъмжило от сблъскани една до друга лодки домове, в които жените готвеха и перяха, хранеха затворените в кафези кокошки, караха се и подвикваха на шляпащите във водата дечурлига. Из тесните пролуки се провираха лодки, в които продавачи разнасяха зеленчуци и плодове. От вратата на плаващата кръчма долитаха пиянски песни.

Винаги, когато влизаше в тоя град, пък и в кое да е друго по-голямо селище, мъчителен спазъм стисваше гърлото му. Амазония е далеч от Рио, както раят от ада. И все пак беше Бразилия. Действаха същите закони. Ако някой го познаеше — нямаше отърване. Затова предпочиташе Перу. Там никой не подозираше миналото му. Алваро въобще не мислеше да се връща в Бразилия. Тогава го подмамиха пистолеросите, а сега — надеждата за инкското богатство, което можеше да го отърве завинаги и от болестта, и от наказанието.

След като спря до дървения кей, Алваро се раздели с кабоклосите, като им обеща утре да дойде пак, за да се разплатят. Мълчаливо, без да кажат нищо, те си тръгнаха. Алваро знаеше, няма по-нещастни същества от тях: и в материално, и в духовно отношение, вечна жертва на най-старите злини в света: на нищетата, невежеството и болестите. Прочете в очите им една мисъл: ако им плати — добре; ако не плати — няма да бъдат по-зле.

Тръгна към уговорения адрес. Пътят му го преведе пресцентъра. Но преди това прекоси пристанищния квартал, в който плаващите домове неусетно преминаваха в наколните жилища, а те — в глинените бордеи, пред които вместо градинки бяха поставени гърнета с рози и зеле. По тенекиените покриви бяха накацали урубу, подобни на едри гарвани, които дебнеха стопанките да изхвърлят нещо за ядене или да забравят отворена врата, за да връхлетят вътре и да отмъкнат каквото докопат.

Алваро скоро намери спретнатия дом, където беше отседнал новият му съдружник. Натисна звънеца. Отвори му една черна прислужница, която го въведе мълчаливо в гостната. След малко в стаята влетя самият домакин, доктор Павлов, с горящи от нетърпение очи.

— Добре дошъл! — той се ръкува сърдечно с госта си. — Всичко в ред ли е?

Новодошлият посочи хладилната кутия.

— Задачата е изпълнена блестящо — докладва той с очарователна усмивка.

Ученият коленичи. Огледа апарата, провери скобите, уплътнителя на капака, опипа с длани хладината на стените.

— Да се надяваме, че всичко е благополучно. В това време и аз не седях бездеен. Подготвих всичко, цялата апаратура. Още днес започваме приготовлението на серума.

Наистина през тия дни и седмици той съвсем не бе стоял без работа. Надали друг път е бивал по-зает. И то не само с подготовката за големия опит, не само в лабораторията, която бе приспособил. Даже повече с другото — бе събрал всички материали относно историята на инките, които можеха да се намерят в Манаус: за държавното им устройство, религията, езика, писмеността им. Особено за писмеността. Беше се впуснал в това проучване с цялата страст, на която беше способен.

Алваро най-сетне изрече съмнението, въпроса, който не му даваше покой от толкова време насам:

— Ще проговори ли, сеньор доктор? Дали ще ни разкаже всичко?

Павлов се сепна.

— Човекът не е планария, не е и плъх.

Не посмя да потвърди или да отрече напълно хипотезата си, което значеше за него да отрече себе си.

— Може би… — той се поколеба. — Не е изключено да успеем. Не е изключено да проникнем в спомените на тоя нещастник, да използваме съдържанието на неговата памет.

Алваро възкликна радостно:

— Мозъкът заговаря! И назовава скривалището. Разтълкува смисъла на тринадесетте възела. Вие навярно сте чували. Фон Ритер от Кито смята, че това означава тринадесетия вулкан на север от Куско. Пълчища иманяри са преровили Ел Сангай, Свещената планина на главорезите шуари.

— Чувал съм. Но съм чул и друго — че нищо не са намерили.

— Ами ако тринадесетият възел не значи тринадесетият вулкан — подметна замислен Алваро. — А тринадесетата река? Или нещо съвсем различно. Все това си мисля — тринадесетата река: Мараньон ли е, или Укаяли. Някоя от „гърмящите реки“, които се спускат от Андите.

Павлов отнесе хладилната камера в лабораторията си. Постави я за размразяване. И се върна. Седна срещу госта си. Заговори. Възбуден беше. Искаше му се да излее пред някого част от бурята, що бушуваше в гърдите му, вълнението пред решителния опит, за който бе мечтал години поред. А сега, изправен пред него, той изведнъж се бе почувствал неподготвен, слаб, почти безсилен.