Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Индианците знаят, че делфинът не е опасен. Те не вярват в португалските легенди за магическите им превращения. И все пак Лемолемо не можеше да си обясни защо бото го изнася на повърхността. Не беше чувал иния да е нападала човек. Тогава какво искаше от него? В тая буря? И с тия остри зъби в устата. Би ли могъл Лемолемо да се предпази от тях тъй обезсилен и без оръжие?

Клетникът се изхлузи във водата, опита пак да се измъкне… Напразно. Делфинът отново го настигна и се мушна под него. Лемолемо се примири — нямаше друг изход. Отпусна се върху широкия му гръб, почти изгубил съзнание. Остави се, възседнал го като кон, да го носи над вълните. А душата му, всичко, каквото беше останало в нея, го влечеше към брега. И може би неволно, с някакви неуловими движения или с устрема на цялото си същество, по неуловимите пътища на общение, той предаде на инията своя нагон. И бото се подчини на неизказаната човешка воля. Заплува нататък. Навлезе в плитчината. Не спря както друг път по-далеч от опасния за него бряг. Продължи напред, докато краката на човека опряха в дъното. Обладан от нова жажда за живот, зарадван, обнадежден, Лемолемо се свлече от гърба му и запълзя към сушата, догонван и заливан от прибоя. Там силите му пресекнаха. Тялото му се свлече като дрипа на земята. Захлупи се по очи…

Когато индианецът се свести, слънцето беше застанало отвесно над главата му. Надигна се на ръце. Огледа се. Защо беше тук? Какво се бе случило? Спомените бавно изплаваха в съзнанието му, уплътняваха се: гайолата, бурята, морската болест, пистолеросът, падането в реката, кайманът, делфинът… Нима още беше жив? И колко ли време беше лежал така в несвяст? Как бе оцелял? Без да го подуши ни кайман, ни ягуар! Възможно ли беше това?

Той се надигна. Бурята бе утихнала съвсем. Мътната речна повърхност се бе загладила и блестеше в безброй златни искри. И там, в това ослепително огнище, плуваше един делфин. Дали беше същият. Внезапно, сякаш успяла да го види, инията се развълнува, заподскача над водата, запляска с опашка, запръхтя.

И Лемолемо неволно вдигна ръка за поздрав. Това не беше случайно. Нищо на тоя свят не става случайно. Такава е била волята на Инти — прабога. Инти е изпратил бото да спаси Лемолемо. Защото му е отредил друга участ, не такава срамна смърт в мътните води, а смърт на воин, на герой, за слава на Инти и на племето. Явно бото беше пратеник на боговете. И Лемолемо отсега щеше да го тачи, както подобава на божи пратеник. И не само за него. И за потомството му бото щеше да остане табу.

Не се и замисли да си обясни постъпката му другояче. Наистина отгде можеше да допусне по-простото, по-вероятното обяснение? Отгде можеше да знае каква беда бе слетяла злочестото животно? И каква мъка изгаряше дивото му сърце. Защото и досега в съзнанието на бедното животно се преплитаха споменът и действителността. А не беше толкова отдавна. Както винаги, плуваха двамата с неговата самка. Редом. Играеха, гонеха се, радваха се. Защото животът наистина беше прекрасен. В това изобилие на храна и почти без врагове. Нито крокодил, нито пиранха, нито анаконда не дръзва да закачи пъргавите и силни животни, които първи усещат приближаването и на най-безшумния враг, дори в най-мътната вода, опипвайки го с ехото на своите кратки подвиквания. До оня злокобен ден, когато непредпазливо, в любовно опиянение, се приближиха до лодката, натъпкана с кряскащи пияни хора. Нима за пръв път се срещаха с хора? Не се бояха и сега. Ала тоя път стана друго. От лодката заискриха малки пламъчета, чуха се чести гърмежи. Другарката му извика от болка и почна да потъва. Делфинът, верен на чувствата, вслушал се в повелите на рода си, се спусна под нея и я издигна върху гърба си. Самката пое мъчително въздух, ала не можа да се задържи над водата. Отново потъна. И той отново я изнесе нагоре. Примамени от мириса на кръвта, край агонизиращата взеха да се събират глутници пиранхи, които друг път не биха дръзнали да се мяркат покрай тях. Бото оставяше за малко другарката си, колкото да разгони настървеното множество, и бързаше назад, за да я поеме отново на гръб. Забравил себе си от скръб, отдаден всецяло на дълга си, той не спираше да се бори с притеглящата я надолу дълбочина, с непрекъснато прииждащите хищници. Привечер го проумя. Разумът би трябвало да му подскаже, че вече всичко е напразно, че всякакви усилия са излишни. Че непоправимото бе станало. Ала сърцето му, дивото любещо сърце, не признаваше законите на разума. Владееше цялото му съзнание, цялото му същество. Макар и мъртва, той продължаваше да я изнася над повърхността, продължаваше да се сражава с гъмжилото на пиранхите, които вече, побеснели от мириса на кръвта, бяха забравили инстинктивния си страх от живия делфин. Те налитаха стръвно и срещу него, та се налагаше и той все по-често да оставя мъртвото тяло, за да се отбранява. Ала въпреки цялата му смелост и пъргавина отделни хищници все успяваха да достигнат убитата, да отръфнат късче месо и да побягнат. Понякога, смутени от самоотвержеността му, рибите отстъпваха в дълбините, за да се върнат скоро с още по-голяма ярост. И тъй — цялата нощ. На разсъмване всичко бе свършено. Не бе успял да я опази. С крадливите си налети пиранхите бяха успели да оглозгат мъртвата делфинка. Оголените й кости бяха потънали в дълбините, последвани от рибето множество. Отгоре не бе останало нищо. Само един смазан от изтощение и безкрайно страдание самотник. Все тъй самотен, той кръстосваше реката, обезумял от мъка, докато в бурята улови с ехото на своя глас потъващия Лемолемо. И забравил всичко, немислещ, поддал се на неудържимия си порив, той се бе спуснал да изнесе над повърхността и това тяло, което се нуждаеше от помощ…