Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Или не! Не само той. И още нещо. И един откъртен отнейде дънер, който се носеше плавно по течението редом с потъващото островче. Надеждата отново се прокрадна в сърцето му. Виж, това можеше. Той нямаше да се разпадне, нямаше да потъне. Само че как да се добере до него? Да чака ли, докато го доближи сам?

Дънерът нито се приближаваше, нито се отдалечаваше. Движеше се редом с него, сякаш привързан с невидимо въже.

Как да се добере? С весла? Да направи весла? Но от какво? От тънките вейки ли? А не би ли могъл друго?

Той завърза връвта като примка и я метна към дънера. Не достигна. Опита пак, и пак. Ала не спря. Почти ослепял от треската, продължи да хвърля нататък примитивното си ласо.

Най-сетне сполучи. Повече усети, отколкото да види как въжето се заплете в един клон. Задъхан от радост, нещастникът почна да притегля връвта. Бавно, едва уловимо. Защото, ако напънеше повече, можеше да я скъса.

Накрай, след минути ли, след часове ли, след дни или векове, дънерът опря пред него. Неизчерпаеми са запасите на човека. Ето и сега, отново намери сили да изпълзи нататък и да се прехвърли върху прогнилия, наяден от червеите дънер. Нагласи се между щръкналите над водата разчаталени коренаци и отново падна в несвяст.

Не му било отредено да намери и тоя малък покой. Може би само след минута се свести, натопен до половина във водата. Измъченото му тяло и тоя път откри сили за новата борба. Той запълзя нагоре, измъкна се от водата, опита да изпревари превъртането на дървото. Не можа да се отпусне. Всеки път, когато успееше да се покатери до сухо, дънерът отново се превърташе. Въпреки всичко, въпреки неизтощимата си енергия, въпреки вярата в щастливата си звезда, Жоао вече губеше последните си сили в неравния двубой с тая сатанинска въртележка…

Тогава усети как някакви жилести ръце го поемат и издърпват в една лодка. Това беше последното, което запомни. И се отпусна. Напълно. Изчерпал бе всичко, което би могъл да получи човек от своя организъм.

Когато отново отвори очи, той се видя легнал в някакъв хамак, опънат в проста раздърпана колиба сред джунглата. През отвора се виждаше дрипав брадясал мъж, който въртеше кол с каучукова бола над димящото огнище. Ясно, серингейросът, който опушваше каучука си. С лявата ръка въртеше кола, а с дясната гребеше с лъжица латекс от тенекиеното казанче и го обливаше търпеливо.

Жоао го позна: Мигел, наследствен серингейрос, роден в джунглата. Беше купувал от него бедната му стока.

— Ей, приятелю! — опита да го извика Жоао. Но от гърлото му излезе само безсилно шушнене.

Серингейросът го чу. Без да прекъсва работата си, отвърна:

— Сега мълчи! Не се ли виждаш как си закъсал!

Говореше на езика „лингва герал“, тая странна смесица от португалски и индиански думи, на която се разбират всички в Амазония.

— Има ли диваци наоколо? — запита Жоао.

— Че къде ги няма? Ама са укротени.

— Няма укротени. Укротяват се само когато умрат.

Мигел хвърли бърз поглед към него. Гледай го ти! Кабокло пък как говори? И му рече:

— Потрай сега! Докато привърша. После ще ти дам някоя билка. Против треската.

И докато не опуши всичкото събрано каучуково мляко, повече не промълви нито дума. Жоао също замълча. Погледът му зашари наоколо. Колиба, като повечето колиби на каучукосъбирачите. От клони и листа. По-жалка от хижите на най-дивите индианци. Всеки серингейрос се надява този да бъде последният му сезон. За това не си дава труд да си стегне по-свястно жилище. Няма време, няма и сили. И всеки сезон става предпоследен. И серингейросът все не може да се измъкне от мизерията си, все не сварва да се наплати на боса, остава до края на живота си в пущинака. Защото, ако опита да бяга, господарят ще го настигне с кучета, с хеликоптери.

Свирукаха щурци и цикади. Из сухите листа шумоляха стоножки, паяци и бръмбари. По пода пробягваха цели легиони едри тропически хлебарки. По тавана пълзяха гущери и гонеха непредпазливите насекоми. В дъното, до подпряната пушка, съскаше с изправена глава дебела боа и го гледаше с немигащи зеници. Жоао, то се знае, не се уплаши. Не за пръв път попадаше в такова жилище. Мнозина, и индианци, и заселници, държат домашни змии да ги пазят от гризачи и отровни влечуги.

Вече се бе стъмнило съвсем, когато Мигел свърши работата си и търкулна новата топка в ъгъла, до боата. После взе една кратуна с някакво питие и го поднесе на госта си. Жоао знаеше, серингейросите бяха усвоили от туземците много техни здравни знания. Затова му се довери. И скоро заспа.