Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Павлов забърза към горната палуба, последван от пистолероса. Влетя в каютата. Огледа я. Наистина беше празна.

— Излезе — обясняваше Алваро, вдъхновен от способността си да импровизира при нужда. — Наведе се през борда и извика. Тогава от брега се отдели едно кану. Приближи до тайолата. Индианецът се върна отново в каютата и взе чантата ви. Тогава скочи в лодката.

— Но той беше смазан от морската болест.

— Колко му е да я симулира?

Павлов погледна празната маса. После излетя навън. Приведе се през борда. Извика:

— Лемолемо! Лемолемо!

Бурята затихваше. Не фучеше така, не трещеше. Би могъл да се чуе човешки вик. А не чу нищо. При светванията на отминаващите мълнии се виждаше само пустата речна повърхност и стаената над брега джунгла. Нищо — ни човек, ни кану.

Павлов се върна в каютата. Хвана челото си.

— Да избяга, разбирам — рече той накрая. — Искал е да скрие местонахождението на племето си. Прав или не, не се е доверявал и на мен. Ама чантата… Защо му е чантата?

— Може би някакви дрънкулки, стъкълца, ампулки…

— Нищо интересно за него. Само статията. И някои бележки по моето откритие…

Алваро усети радостно трепване в сърцето си. Бележки — за откритие. Те поне струват пари.

Ала Павлов охлади мигновено радостта му.

— Всъщност те не могат да ползват никого. Само мен. Главното е тук, в главата ми. Там са нахвърляни само някои цифрови бележки. За количества, без означение на наименованията… Всичко е тъй тайнствено…

Алваро прие покровителствен тон.

— Вие сте чужденец. Не познавате местните хора.

— Живял съм цяла година сред тях.

— Не е достатъчно. Те съвсем не са тайнствени, загадъчни, както ги украсяват някои. Вярвайте ми! Те само още не са научили законите на логиката и на морала. Ръководят се единствено от хрумванията си. Като децата, като животните, ако щете. И понеже ние не можем да следваме техния алогичен мисловен път, те ни изглеждат тайнствени. Както способността им да понасят болка наричаме геройство. А то всъщност е само по-слаба нервна чувствителност. Естествена за примитивни хора…

Доктор Павлов безспорно не можеше да се съгласи с такива съждения, които противоречаха и на здравия му разум, и на убежденията му. Но не влезе в спор, както обикновено правеше. Беше слисан.

— Защо му е била чантата?

— Защо пък да не допуснем, че е пратеник на някого? С цел.

— Невъзможно! — махна с ръка Павлов. — Срещата ни с него беше тъй драматична, че изключва всякаква предварителна подготовка.

Тогава Алваро сметна, че е дошъл удобният момент да запита за най-главното.

— Впрочем в какво се състои проучването ви?

— Засега в областта на догадките. Само ще ви загатна за какво става дума. Елините имали богиня на паметта Мнемозина, майката на деветте музи. В действителност майка на всяко умение и на всяко изкуство.

— Вие сте поет, сеньор доктор! — Симпатягата показваше дарбата си. Умееше да се харесва.

— Няма по-голяма поезия от стремежа към познанието. А древните са имали усет, интуиция някаква. И ето за нас, днешните учени, Мнемозина — богинята на паметта, — това е рибонуклеиновата киселина. Познато ли ви е това име?

— Струва ми се, да. Достатъчно е популяризирано вече. Нуклеиновите киселини са сложни органични съединения, съдържащи се главно в клетъчното ядро. Известни ми са и инициалите им: РНК — рибонуклеинова киселина, ДНК — дезоксирибонуклеинова киселина.

— Още по-добре! — усмихна се Павлов. — Значи ще се разберем по-леко. Много опити потвърждават моите думи. Ралф Джерард инжектирал опитни животни с вещества, които пречат да се синтезира РНК, и те скоро забравяли наученото. И, обратно, при внасяне стимулатори за синтез на РНК животните се поддавали на по-бързо обучение.

Алваро не се стърпя.

— Намерили сте средство за засилване паметта?

— Нещо повече. Нещо, което понякога ме плаши. Сега то е в зародиш. Но в бъдеще може да играе огромна, невъобразима роля. За добро, а може би и за зло. Нещо в тая насока постигна Питър Харпър от Съсекския университет. Но той отказа да го публикува. Прекрати изследванията си. Убеден беше, че откритието му най-първо ще се озове в ръцете на тираните, че те първи ще злоупотребят с него.

Никога не се бе разприказвал така. Какво го подтикна към подобна откровеност сега — морската ли болест, която бе замътила и неговата глава, или потресата от неочакваното бягство и недоверието на Лемолемо?

— Питър Харпър твърди, а и аз, както и мнозина други, съм убеден в това. Смятам, че от мозъка може да се изолират вещества, предизвикващи всички емоции. И като него съм убеден, че някой диктатор някога би могъл да инжектира с безволие поданиците, а при нужда — с неукротима войнственост. И Харпър, и аз смятаме теоретически възможно да се инжектира цялата памет от един индивид в друг.