Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Тутакси сподави тая мисъл. Стисна зъби. Сега имаше друга цел. Трябваше да завърши онова, което бе започнал — да открие тайнственото свойство на водата. Нима цял живот щеше да се прехвърля от задача към задача, без да доведе нито една докрай, като пеперуда по цветята? И против волята си рече:

— Защо не уведомите властите?

Алваро го изгледа с трагично учудване.

— Защото имам нужда от пари!

Наистина Павлов все забравяше това. Забравяше какво значат парите. Тук всяко нещо се оценява в пари, всяко нещо струва пари. И здравето. А този човек искаше да живее. И имаше право да живее. Въпреки това не можа да потисне укора в думите си:

— А вашето чувство за отговорност пред обществото?

— А чувството за отговорност на обществото пред мен? — възрази живо Алваро. — Какво прави за мен то?

Павлов не отговори. Не беше този първият интелигент, с когото се срещаше в тая страна и който говореше така.

— Чувства! — добави с горчивина Алваро. — Електромагнитни смущения, паразитни биотокове, спъващи нормалните функции на организма.

Край кораба премина в луда гонитба стадо речни делфини. Преминаха с шумно пръхтене, завъртяха се няколко пъти и се стрелнаха напред.

Алваро ги посочи с поглед.

— Тук говорят, че убийството на буфео носи нещастие. А който яде от месото му, на туй отгоре заболява от проказа. Аз не съм ял…

Гайолата рязко изви на запад. Напреде й се изпречи остър скалист нос. Целият кораб притихна. И Алваро сложи пръст на устните си.

— Бабини деветини! — пошепна той. — Но тукашните хора са суеверни. Смятат, че има омагьосани места по реката. Ако заговорят, ще се образува водовъртеж. Преди две години тук загина един кораб.

Замълча и Павлов. Не обичаше да се надсмива на чуждото невежество. Тежък беше животът им. Затова.

Мълча, докато отминаха прокълнатото място, докато глъчката на палубата отново се оживи.

— С вас пътува някакъв индианец — подметна Алваро, колкото да поднови прекъснатия разговор. Не предполагаше как щеше да го развълнува полученият отговор.

— Индианец, вярно. Жертва на пистолеросите. Чували ли сте за тях?

— Чувал съм… Наистина! — заекна Алваро.

Без да забележи промяната в гласа му, Павлов добави:

— Не мога да си обясня. Обяснете ми го вие! Как е възможно това — към края на нашия век, в страна като Бразилия, която претендира, че е преодоляла расовите предразсъдъци?

Алваро беше успял да се овладее:

— В Амазония, не само в Бразилия, и в Боливия, и в Еквадор, и в Перу, е възможно всичко. С тази фраза смайваме света, с нея оправдаваме всяко свое безобразие.

Павлов се хвана за последната му дума:

— Безобразие е слабо казано. Но аз няма да мълча. Едновременно с проучването си ще публикувам всичко, което съм научил. Публикацията даже е готова. В чантата ми е.

— Не ви препоръчвам — най-съчувствено го посъветва Алваро. — Те са силни. Ще си изпатите.

А в същото време взе решението си. Трябваше да се добере до тая чанта. На всяка цена.

Сепна ги внезапно избухналата врява. Всички се надвесиха над десния борд. Корабът се разклати. Разместиха се сандъци и кошове. Капитанът се спусна сред тълпата с викове и псувни да я разгонва. За щастие гайолата не се обърна, а хората си разотидоха, защото вече нямаше какво да гледат. Някакъв мулат бе ритнал едно куче, което завирало муцуна в торбата му. Уплашено, то не бе премерило стъпките си и бе паднало в реката. За по-малко от минута пиранхите го бяха оглозгали. Когато Павлов и Алваро погледнаха надолу, него го нямаше. Само няколко кървави петна върху блесналата повърхност и бясно мятащите се плоски риби подсказваха за трагедията, която се бе разиграла.

— Човекът наруши биологичното им равновесие — рече Алваро. — Изтребва кайманите заради кожите им. Останали без главните си неприятели, пиранхите се намножават.

Неусетно се свечери. Над пламналата повърхност на реката се разгоря най-прекрасният залез.

— Никой импресионист не би могъл да създаде такива багри — подметна Алваро, поддал се на омаята от красотата.

Над горските корони откъм запад бавно пъплеха мрачни облачни валма сред нимби от разноцветни сияния. Те нарастваха и се раздуваха бързо, докато накрай погълнаха в черните си утроби нажеженото слънчево кълбо. Притъмня съвсем. Жаравата над реката угасна, покри се с черна лъскава пепел. Моряците запалиха фенерите, но само след минута върху кораба налетяха облаци пото — крилати мравки, които се нахвърлиха върху налягалите на осветените пространства нещастници. А ухапванията на пото са страшно болезнени. Смъдят по няколко дни наред. Няма що, отново угасиха фенерите, докато отминат царството на крилатите пълчища.