Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Тези дни имаше пълнолуние и капитанът разчиташе на него. Да продължи плаването си и нощем. Настъпилият мрак го принуди да се откаже от намерението си. Вече се канеше да пусне котва някъде до брега, когато блесна първата мълния. Последва я втора, трета. Запламтя цялото небе. Нямаше смисъл да спира. Светкавиците осветяваха като фарове пътя му. Тътенът им не смущаваше никого. Та какво значи в Амазония една гръмотевична буря повече? Скоро по мачтите затрептяха бледите огънчета на свети Хелм. По-малодушните взеха да се кръстят, ала капитанът не се уплаши и от това предзнаменование. Беше стар речен вълк.

И тогава, изведнъж, без никакво предупреждение, връхлетя бурята. Сякаш се срина отгоре им. И не с вой на вятъра, не с фучене, а с гръм. Дърветата по брега взеха да се чупят като тресчици, да се сриват с корените си и с цели острови суша в реката. Водната повърхност закипя, разпени се и по нея се надигнаха големи вълни, които все по-бързо нарастваха, връхлитаха, подхвърляха лудо кораба на всички страни.

Капитанът разбра. Нямаше право да рискува. Той даде заповед и рулевият зави надясно, вкара кораба в едно по-тихо заливче. Там вълните, макар че не представляваха опасност, все още имаха достатъчно сила да предизвикат морска болест в повечето пасажери. Прибра се в каютата си и доктор Павлов. И без това беше време за сън.

Ала не му било писано да спи тая нощ. Най-първо трябваше да оправи Лемолемо, който се бе почувствал зле още при първото люлеене и сега лежеше проснат като дрипа в койката си. Дадените успокоителни лекарства не му действаха. Макар и кален воин, той едва сдържаше стенанията си при непрекъснатите спазми в стомаха.

На вратата се почука настойчиво. Беше отново Алваро да Иса.

— Сеньор доктор — извини се той отвън. — Много сте нужен. Един нещастник е зле. Навярно сърдечна криза. От морската болест.

Докторът слезе на палубата, където се убеди, че наистина положението на болния беше опасно. Налагаше се да изчака над него, докато се увери, че инжекцията е подействала добре. Тъй не усети кога се измъкна Алваро.

На два скока креолът се изкачи на горната палуба. Застана разколебан пред каютата. Сеньор доктор беше казал, че индианецът му лежи вътре, смазан от морската болест. И все пак… А не биваше да се бави повече. Българинът можеше да се върне всяка минута.

Лемолемо сам ускори развръзката. Почувствал непреодолима нужда да излезе навън, на въздух, той отвори вратата и пристъпи към парапета, като едва се удържаше на крака, опрян в стената при непрестанното люшкане на палубата. Вече минаваше покрай спотаилия се пистолерос, когато една по-ярка мълния освети лицето му. И за беда Лемолемо го позна. Че как да не го познае? Та нали целия ден преди оная злополучна нощ той и Аруява следиха от брега лодките на пистолеросите? Опознаха всички до един.

Би трябвало да се овладее, да не се издава, да се направи, че не го е видял. И после да разправи всичко на белия каляуайха. За беда тоя път сгреши. Поддаде се на избухналата ярост, макар че едва се държеше на крака от изтощение.

— Намерих ли те най-сетне! — изхриптя той задъхан.

И скочи отгоре му.

— Който е осквернил Свещената пещера, трябва да умре!

Надцени се. Алваро въобще не бе мислил да го убива. Той дори не допускаше, че някой би могъл да познае в него участник в оная злополучна експедиция. При това мразеше убийството. За разлика от Жоао. Защото беше убеден, че убийството е най-опасното средство за уреждане на всеки спор. Нали заради убийство теглеше сега?

Ала нямаше избор. В юридическата наука има едно правило — крайната необходимост. От крайна необходимост той блъсна индианеца. Блъсна го с такава неподозирана сила, че оня отлетя назад и се прекатури през борда. Във воя на бурята не се чу нито ужасеният му вик, нито плясъкът от падането му.

Алваро се надвеси от перилата. И не видя нищо. Беше улучил някакво кратко замиране на мълниите. Когато след секунда ярко светване огря реката, от врага му нямаше ни следа. Или бе потънал като камък към дъното, или бе попаднал в нечии зъби. „Може би още по-добре! — успокои се сам Алваро. — Един свидетел по-малко!“

И бързо се намъкна в отворената каюта. Напипа оставената на масичката чанта, след което се спусна долу, мушна я в своя багаж и чак тогава изтича при Павлов.

Беше скроил лъжата си.

— Сеньор доктор — пошепна му той в ухото. — Вашият индиос избяга.

Павлов се изправи рязко.

— Как така избягал?

— Проверете сам! Но ми се стори, че излезе от вашата каюта, за да скочи в едно кану, което го чакаше до борда.