Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Направиха отстъпка само на доктор Павлов. Познаваха го. Пък и да не го познаваха, достатъчно им бе да видят смарагдовия му пръстен, за да му засвидетелстват уважението си.

В селвата лицето му бе позагрубяло, помургавяло. Въпреки това той все си оставаше повече подобен на дребен чиновник след отпуска на море, нерешителен и плах, отколкото на всеотдаен учен.

Докторът се възползва от оказаната му привилегия само за да пренесе на сигурно място багажа си, от който най-голяма цена имаше термосът с местна вода. В тая вода се криеше разковничето на успеха или неуспеха му. От нейния състав зависеше дали Павлов щеше да продължи опитите си, или позорно да се откаже от тях. И никой не можеше да допусне какви непоправими промени биха настанали в тая вода, ако се прегрее, оставена на открито върху пристана.

Докторът веднага се настани в каютата си на втората палуба, където бяха командната кабина и барът и където отсядаха пътниците от по-първа ръка. С него се качи и Лемолемо, за случая облечен с дочени панталони и риза. Качи се и начаса се намъкна в каютата на доктора. Да не бие в очи. Тази предпазливост не беше излишна. И Лемолемо, и Павлов се опасяваха, че някой от спасените пистолероси или техните господари не биха се поколебали да премахнат един опасен свидетел. Решили бяха така — Лемолемо да слезе по реката там, където сам пожелае. И да се прибере при своите. Индианецът не рачи да издаде къде живее племето му. Павлов го разбра добре. След всичко преживяно никоя предпазливост не беше излишна. Затова не настоя повече. Лемолемо беше отсякъл: „Няма смисъл! Меднокожите ще се пазят сами. Ако те не се опазят, никой бял не може да им помогне.“

Най-сетне секачите и косачите се прибраха. След като натовариха дървата и сеното, корабът се отлепи от скелето, насочи се към средата на реката, спусна се по течението.

Стефан Павлов понечи да си легне. Преуморен беше. Неспокоен и нетърпелив. Какво щеше да покаже анализът? Щеше ли да потвърди хипотезата му? Или, обратно, да я срине без остатък?

Пък не само личната грижа. И общочовешката. Прав ли беше да премълчи? Не трябваше ли да се вслуша в гласа на съвестта си и да разгласи на целия свят престъпленията на тъй наречените пистолероси? Имаше ли право заради спокойствието си да мълчи, което беше равносилно на съучастничество?

На вратата се почука.

— Моля ви! — извика някой отвън. — Един сеньор припадна. Ако обичате…

Доктор Павлов не познаваше Алваро Бентес да Иса. Но още щом го видя, прецени: Алваро се отличаваше от пъстрата сбирщина, сред която бе попаднал, както с държането, така и с говора си. Няма що! Докторът тутакси скочи на крака. Излезе навън, спусна се по стръмната стълба на долната палуба, където беше мястото на бедняците. И там, прекрачвайки натрупаните един връз друг вързопи и налягалите хора, най-сетне се добра до болния. Че какви ли хора нямаше тук, какви ли цветове на кожата? И въгленочерни негри, и сивокожи мулати, и медночервени индианци, и мургави кабоклоси, и пъстро облечени креоли — отрупани с украшения, с китари и хармоники и блеснали в усмихнатите им уста златни зъби. Задавяше го острият дъх на ром, на пушек, на гниещи плодове и потни тела. На вълни лъхаше топлият мирис на тор от горната палуба, където преживяха предназначените за клане добичета.

Оказа се малария. Всички уж вземаха хинин, ама не всички се опазваха. Повечето серингейроси бяха болни, тресеше ги редовно. Но се държаха, тракаха зъби и в треската намираха сили да се шегуват със себе си. Малцина не издържаха, като този. Ако това се бе случило в джунглата, навярно серингейросите щяха да се окажат с един по-малко. Този бе имал късмет. Инжекцията на доктор Павлов го оправи, като по чудо. Нещастникът отвори очи.

— Както ми е олекнало — усмихна се той, — да има някой, та да ми подаде чаша кашаса.

Докторът поклати глава.

— Кашаса, не! Само вода.

И една ръка с чаша вода се протегна към пребледнелите устни.

— Пий, братле!

Доктор Павлов видя, че и тоя път пак Алваро предложи услугите си. Учуди го не толкова услужливостта му, на тоя свят има толкова услужливи хора, а способността му бързо да се приспособява и по говор, и по държане към събеседниците си. Безспорно симпатичен младеж. Безспорно образован. Но какво диреше тук, сред тая маса от неграмотни каучукосъбирачи и ловци?

Внезапно ученият трепна. Зърна втвърденото петно между веждите му. Опитното му око тозчас отличи безпощадния жиг на болестта. Наведе се към ухото му.