Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Краят на това мимолетно процъфтяване дойде катастрофално. Доскорошните милионери взеха да си пускат куршуми в черепите, а беднотията отново се пръсна в джунглата: едни за лов, други за диаманти, за бразилски орехи, за контрабанда. Които останаха, болнави, уплашени от гората, го удариха на просия. Но от кого да просиш в един загиващ град? Заселиха се в лодките на пристанището. И по-рано имаше два Манауса: единият на сушата, другият на водата. Ала сега тоя Манаус на водата нарасна с неподозирана бързина. В лодките почнаха да се раждат децата, да спят, да ядат, да умират. Върху лодки се преместиха и повечето кръчми. И все пак Жоао не загина. Един презрян метис устоя, когато толкова бели сеньори не можеха да си намерят работа. Много тегли наистина, ама всяко зло за добро, закали се, стана твърд и устойчив. Не беше кекав като другите градски младежи, като Алваро например. И макар с по-малка печалба, продължи работата си. Изкарваше за хляба. И за още нещо. Имаше и за кръчмите, и за бордеите по реката. Свиреше на китара, пееше прехласнато. Хубав беше животът тогава: песни, кашаса, момичета. Какво повече му трябваше? Когато имаш пари, белите забравят цвета на кожата. Разнесе му се славата от Манаус до Икитос. Никой не можеше да пие повече кашаса, никой не умееше да върти по-сръчно ножа. Тогава, на върха на блясъка му, свикнал вече да решава всеки спор с оръжие, го намери сеньор Леонардо. Хареса Жоао новата си работа — и по-богато платена, и по-вълнуваща, по-примамлива. Замечта и той като всички хора за дом, за семейство, за деца. А беше влюбен в децата Жоао. Когато срещнеше дете, не можеше да се удържи да не го вдигне на ръце, да не го прегърне. Дори в експедициите, когато видеше дете, отпускаше автомата. Само в деца не можеше да стреля. Сякаш бяха табу…

Островчето продължаваше да се носи по течението, неусетно приближило десния бряг, който се изтегляше плавно назад, еднообразен, скучен като някаква отровнозелена планина, в която изсъхналите дървета се белееха като допотопни скелети. А по пясъчните плажове се препичаха крокодили. Из клоните се премятаха паякови маймуни и зелени игуани, катереха се маймуни ревачи, крякаха тукани и папагали ара. Пееха прехласнато авлиги и птици звънари, в плитчините газеха щъркели ябиро и бели чапли, плаваха цели флотилии диви патици, уплашени капибари се гмуркаха безследно във водата.

Аруява стоеше все още прав, търпелив, сякаш забравил врага си. Но не отвръщаше поглед, следеше го с безизразни, студени, решителни очи.

На брега се мярна гол индианец с уме — духова пушка на уста. Жоао неволно се прилепи към земята. Ала разбра скоро. Ловецът се мереше в една едра пеперуда. Индианците предпочитат тези пеперуди пред птичето месо. Смятат ги по-крехки и по-апетитни.

Внезапно реката направи завой. Скалист нос препречи пътя й, затлачен от довлечени с наводненията и натрупани в подножието му дънери и клони. Течението неочаквано забърза. Островчето се устреми неудържимо нататък. В бистрата вода Жоао зърна легнала на дъното, подобна и тя на причудливо усукан дънер, огромна анаконда, около която пъплеха безброй сини крабове.

Плаващият земен къс неочаквано се блъсна в някакъв подводен корен, разтърси се тъй, че правият индианец падна по очи. И в следния миг с трясък се разполови, накъсаха се сплетените коренаци, захвана да се рони задържаната досега от тях пръст.

Двата отломъка бавно се разделиха: върху единия Жоао, Аруява върху другия. Метисът въздъхна облекчено. Отървал се бе най-сетне от тоя твърдоглавец. Никой не би се решил да плува в реката, когато наоколо шарят акули.

Не позна. Не допускаше докъде може да стигне усърдието на туземеца, верността му към дадения обет, дивият му порив да изкупи вината си. Видял, че врагът ще му се изплъзне, без да размисля, Аруява се хвърли във водата, сред множеството на стрелкащите се хищници. Беше отличен плувец. Преди акулите да се усетят, той се хвана за един щръкнал клон и се прехвърли при Жоао. Две озъбени челюсти щракнаха на сантиметър от крака му.

Каболко сметна, че тъкмо сега е неговият момент. Запълзя напред, стиснал здраво камата. Достигна го скоро. Че колко суша беше останала вече! Замахна.

Когато Аруява се извърна, вече беше закъснял. Жоао нанасяше удара си. Наистина не улучи сърцето, но раздра дълбоко рамото му. Кръвта рукна, оплиска цялото тяло. Аруява натика набързо няколко листа в раната си. Тогава видя падналата змийска глава, която продължаваше да хапе настървено въздуха. Досети се изведнъж. Грабна я и замахна с нея срещу врага си. Жоао не устоя. От жива сурукуку не би се уплашил така. Но от мъртвата й глава, която цял час след като бе отрязана, продължава да хапе… Имаше нещо необяснимо, зловещо и тайнствено в това.