Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Дали пък не би могъл с ножа? Някога беше един от най-добрите хвърлячи на нож. Нали между другото и на това дължеше славата си. Но прецени начаса. Така, легнал и отпаднал от загубата на кръв, не би могъл да улучи. А не улучеше ли, това значеше да изгуби скъпоценното си оръжие, да остане съвсем беззащитен.

Не посмя. Стисна ножа, стисна зъби. Само това му оставаше — да устои на треската. Докато беше в съзнание, докато държеше ножа, все имаше надежда.

И тогава като връх на всичко се показа сурукуку. Изпълзя от тревата, полази към него, източи се в цялата си четириметрова дължина, изправила заплашително като копие глава. А защо към него, защо не към другия? Жоао потрепера. Сурукуку е страшно отровна змия — никой не се спасява от ухапването й.

Неволно отстъпи, запълзя назад. Достигна края на островчето. Пред страха от сурукуку щеше отново да се натопи във водата. Защото има ли във водата арапаима, значи няма пиранхи. Арапаима е хищник, който се храни с риба. Погледна бегло. Да, арапаима беше там. И то не една, а няколко.

Той ококори очи. Само че това вече не беше арапаима. Това бяха истински акули, които кръжаха настървено наоколо, подаваха глави над водата, оглеждаха го с немигащите си зли очи.

Жоао мигновено се дръпна назад. Изруга. Отпред змията сурукуку, отзад акули. Мръсна шега му изигра Сан Жоао. А змията, смутена, почувствала се заплашена от надигащата се отдолу влага, между двамата човеци, продължаваше да настъпва срещу него. Ето изправи се, готова за нападение. Обезумял от ужас, Жоао замахна с ножа. И повече случайно, отколкото добре премерено, още с първия замах отсече главата й, която падна върху един плосък лист, като не спираше да щрака с челюсти.

Нещастникът въздъхна облекчено. Слава на Мадоната! Отърва се от едното зло. Щеше да се справи и с другите. Цял живот е живял в нищета, сред опасности. И все е оцелявал. Още от малко дете. Спомняше си дивата гора, която обграждаше индианското селище, спомняше си смътно и съсухрената си майка, която трябваше цял живот да изплаща кратката си връзка с някакъв белокож серингейрос. Помнеше с какъв страх бягаше от стария озлобен шаман. И то с право. Защото накрая шаманът надви. Накара вожда да го продаде на белите в замяна на една пушка. Заплаши, че иначе горските духове ще отмъстят жестоко на племето. Ей така се бе промъкнал в света на белите Жоао, сякаш излязъл от нищото. Не знаеше баща си, едва помнеше майка си. Не помнеше дори от кое племе произхожда. Помнеше само ритниците и боя. И в душата му се трупаше омразата — спрямо белите заради бащата, спрямо червенокожите, задето го бяха продали роб. Когато поотрасна, белият му господар го натири в гората да събира каучук. Само това помнеше — нарязаните хевеени дървета, стотици, хиляди дървета. И глинените гърненца, закрепени под нарезите. И димящите огнища, над които се опушват каучуковите топки — болите. Помнеше и другото. Как уби първия човек. Жоао работеше добре, беше натрупал много боли. И чакаше събирачът да ги приеме. Вместо него дойде друг. Нападна го, докато спеше. За да му вземе каучука. Но не успя. Тогава Жоао се убеди, че може да замахва с ножа по-бързо от другите. То се знае, повече не биваше да остане тук. Убитият беше бял, а Жоао — презрян кабокло, роб. И избяга. С неговата лодка. Как успя да се промъкне през засадите на сеньора — само той си знае. Отиде в Манаус, изчезна в това струпване на авантюристи. Отначало започна с просия. Ех, че какво можеш да изкараш от нея в един град, където гладуващите са повече от тия, които едва изкарват хляба си. Премина на кражба. Все същото. Малцината, от които можеше да се открадне нещо, пазеха нещото си добре. Тогава за щастие почна новата война. Пазарът пак поиска каучук. И Амазония се разбърза да му го достави. Жоао не се интересуваше къде и за какво е потрябвал тоя каучук, както и кои и за какво се избиват. Важното беше, че тогава за пръв път в живота си се видя с пари, тогава за пръв път яде до насита. Залови се с почтена работа. Отначало обикаляше с лодка серингейросите да събира болите им за сметка на друг господар. После се отметна от него и продължи за своя сметка. Серингейросите предпочитаха да продават каучука си не на сеньора, пред когото бяха заборчлели до гуша, а на такива „диви“ закупчици, които плащаха по няколко крузейроса повече. Плащаха в брой, а не ги прихващаха за стари дългове. Затова собствениците на серингалите, хевеените участъци, преследваха дивите закупчици като хищни зверове. Срещу тях бяха и парите, и силата, и законът. Когото пипнеха, връзваха и го хвърляха в реката.