Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Продължи да бяга нагоре по реката, без да се отпусне, още една седмица. От преследвачите му нямаше никакъв знак, но той повече се доверяваше на своето вътрешно чувство, което му подсказваше, че такива безжалостни врагове няма да го изоставят тъй всеопрощаващо. Стоеше все нащрек. Озърташе се при всеки завой, при всяка издадина на брега, където би могла да се скрие засада.

Реката ставаше все по-тясна и по-буйна. Едва смогваше да преодолява течението й. Движеше се покрай брега да се предпази от бурния талвег. Взеха да се явяват прагове, през които прекарваше лодката си, като я влачеше, нагазил във водата. Местността се промени. Край реката, която се хвърляше ядна и разпенена през тесните си проломи, се надигнаха стръмни хълмове, отвесни скали, каменни плата.

Изглежда, че вече бе прекосил границата между Бразилия и Перу. Неусетно. Такава е тая граница. Нито пистолеросите я спазват, нито индианците, нито контрабандистите.

Мъкнал няколко часа лодката нагоре през зачестилите прагове, капнал от умора, с разранени ръце и крака, Алваро се отпусна върху един камък. Лежа може би час, може би два.

Ясно, повече не можеше с лодка. Трябваше да избира: пеша нагоре към планината или с лодката обратно. Все му се щеше преследвачите най-сетне да са се отчаяли. И може би щеше да се колебае още дълго, ако случайно не бе съгледал две човешки сенки, които се мярнаха и изчезнаха край реката на петстотин-шестстотин метра надолу. Ако не бяха врагове, нямаше да се крият. Какво не прави страхът? Мигновено умората му изчезна. Пък и листата на коката даваха неподозирани сили. Той скочи на крака и хукна по скалите край реката. Заряза лодката си. Взе само автомата с останалите пълнители.

Преследвачите повече не се мярнаха. Дали пък само му се бе сторило така — от страх да му се привиждат и там, където ги нямаше. Ала той не се отпусна. Сам знаеше, че не е герой. Не искаше да се затрие. Искаше да живее. По-добре жив страхливец, отколкото мъртъв герой. Видя докъде достигна Жоао с девиза: „Стреляй пръв!“ Докато другият го превари. Знаеше, че е безсмислено заекът да постъпва като лъв. Силата на заека е бягането.

Още три дни се мъкна Алваро през кампоса — платото все край реката, като оглеждаше пътя зад себе си. Сега беше по-лесно. Надигащите се хълмове бяха покрити с трева, в която можеше да се скрие само змия или чинчила, не и човек. Редките агави и кактуси бяха слабо прикритие, неудобни за засади.

Неусетно навлезе в подстъпите на Андите. Това беше и целта му — да се добере до планината. Там имаше възможност да срещне цивилизовани хора, които щяха да го спасят от коварните му врагове. На хоризонта като чудовищен трион се открояваха огромни каменни конуси, изпилени чуки, дълги зъбери като великански крепости — по-близките тъмни, почти черни, зад тях други: виолетови, небесносини, почти прозрачни от въздушната перспектива, а най-отзад прозираха през разкъсаните облаци заснежените грамади на седемхилядните върхове, отдалеч наподобили гигантски челюсти на пиранхи.

Той се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Тревата неусетно изчезна наскоро след храстите. Изчезнаха и папратите покрай редките поточета. И мъховете. Останаха само кактусите. И разноцветните лишеи. Но и те вече не така едри и внушителни. И те издребнели, изродени, някъде наподобили каменен трошляк, другаде — снежни преспички от чистия пух, който ги покриваше. Наоколо — сякаш никакъв живот. Но не. Ето, напреде му зейна дълбока пропаст, над която беше прехвърлен въжен мост. Значи минаваха хора. Само че къде бяха сега тия хора?

И ги видя. Макар че не бяха досегашните голи туземци, макар че тия бяха облечени, както всички индианци в Андите, поведението им, дебнещите им прибежки от скала до скала издаваха, че са все врагове. Как трябваше да се спасява сега?

Алваро притича по моста. Като стигна отвъд, се озърна — как да го събори, как да среже въжетата? От пръв поглед прецени, че това не ще му се удаде. С малко време разполагаше, а мостът бе строен здраво, за векове. И изведнъж реши. Нагоре се извишаваше отвесна канара, на чийто връх, сякаш нарочно поставен от самите планинци, едва се крепеше самотен камък. Високо във въздуха се виеха кондори. Алваро изпълзя като гущер, провря цевта на автомата под камъка и натисна. Това беше достатъчно. Каменният блок се отмести и се срина надолу, стовари се върху моста, разкъса го. В краката му пробягна някакво животинче, подобно на сребриста катеричка. „Та това е чинчилата — помисли си Алваро. — Някога шуба от чинчила се е разменяла за вана от злато.“ Прибягвайки от скала до скала, той продължи пътя си.