Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Издебнал сполучливо момента, когато лодката премина отдолу, Жоао гръмна в корените, на които все още се крепеше отрупаният с тонове шума и лиани горски великан, който, сякаш чакал само тоя лек тласък, проскърца болезнено, после бавно, някак величаво се срина надолу. Потопи няколко пироги, другите размята с вдигнатите вълни.

Забави ги малко. Но и това малко забавяне се оказа спасително. Бегълците, продължили пътя си, навлязоха дълбоко в страничния приток. И се убедиха скоро, че никой не ги преследва. Алваро загреба по-спокойно.

Тогава изведнъж се досети: а не беше ли това умишлено? Да ги отклонят от реката, от бялото поселище, да ги натикат в пущинака, в тая заблатена гора игапо? Ледена тръпка полази по тила му — та това беше все същото, все оная невидима мрежа, която се оплиташе около тях и ги отвеждаше неусетно, както рибата се натиква в торбата на трала.

Постепенно притокът се разширяваше; заливаше околната селва. Това беше игапо. Само при тая дума очите на пътешествениците помръкват. Защото ако Амазония е Зеленият ад, то игапо е Деветият кръг на ада. По истинската река няма да се загубиш. Тя те води сама. В игапо няма талвег, няма течение. Има хиляди течения, които се омотават във всички посоки; има коварни плитчини, тресавища, блатисти обраствания като капани и за най-мощния мотор на лодка; и зверове; и най-многобройните москити, които се вият наоколо като бръмнала сребриста мъгла. Сякаш не обикновени комари, а летящи змийски зъбчета, от чиито ухапвания пламва цялото тяло. От дървесните корони се изсипва дъжд от червени кърлежи. От водата пропълзяват пълчища пиявици, които се намушкват под дрехите, влизат и в ботушите. Обсаждат те отвред каймани и хапещи костенурки. От клоните висят готови да се хлъзнат в лодката отровни змии. Плуват чудовищни анаконди. Не дай боже да докоснеш случайно храста, в който е гнездото на злите оси марабунта. Никой не би могъл да те спаси. Игапо е по-страшен от древния лабиринт. Влезеш ли — само случаят може да те изведе оттам.

Алваро го съзнаваше и въпреки това не се решаваше да се върне. А не смееше и да продължи. Оттук все имаше надежда да се насочи към реката. Тръгнеше ли напред, не знаеше къде ще попадне.

Кабокло реши преди него:

— Назад! Ще си пробиваме път с автоматите! Сан Жоао няма да ни изостави. Ще стреляме двама.

Дързостта му се бе върнала, вярата в предсказанията му бе вдъхнала нова самоувереност.

Алваро остави веслата, за да вземе оръжието си. И неволно изпъшка. Ех, в каква беля се натика! И то защо?

С напрегнати лица двамата се взираха в падащия здрач. Наляво — надясно. Но нищо. Ни лодка, ни човек. Възможно ли бе да са ги оставили? Ето, навлязоха в реката. Сега Жоао взе лопатите, загреба срещу течението, където беше поселището на серингейросите.

Насреща им се зададе плаващо островче, къс суша не повече от двадесетина квадратни метра, оплетена от корените на още неувехналите шубраци. Едва се отклониха да не се блъснат о него.

Вече се разминаваха, когато оттам проехтя единичен изстрел. Жоао простена, хвана се за гърдите и се преметна извън борда. Алваро нямаше време дори да погледне какво е станало с него. Защото вторият куршум писна покрай неговото ухо. Той натисна веслата и скоро се отдалечи от отминалото по течението островче. Тогава насреща му изникна вражата флотилия. Беглецът не изчака да се срещне с нея. Не помисли и да стреля пръв. Вече се бе убедил — сега индианците не ги щадяха, сега те убиваха, изглежда, омръзнало им бе празното преследване. Той отново загреба към заблатената гора, навлезе в нея и повече по усет продължи напред в припадналия мрак…

Събуди се внезапно. Беше ден. Над реката висеше отровнозелен здрач. Лодката беше заседнала в една плитчина, сред воняща тиня. Насреща му, върху лист на водна лилия, клечеше огромна жаба. Той разтърка очи. Не сънуваше ли? Гърбът на жабата се пукаше ту тук, ту там и от всяка пукнатина изпълзяваше жабче. Сякаш се раждаха от кожата. Ясно, не сънуваше. В Амазония всичко е възможно, в Амазония нищо не можеше да го учуди. Едва сега си даде сметка, че е сам, съвсем сам и беззащитен в Деветия кръг на ада, в тоя заплашителен свят на смъртта и гниенето, на тишината и зловонието. По-право не сам, още по-зле — заобиколен отвред с врагове. Едва сега осъзна, че Жоао не е с него. Добър или лош, умен или тъп, кабокло беше единственият, на когото можеше да разчита в тая безнадеждност. Жоао пазеше гърба му, Жоао познаваше отлично джунглата. А него вече го нямаше. Тоя път не бе успял да стреля пръв. Преварил го бе другият.