Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

А ставаше все по-високо. И по-студено. Въздухът, проредял, не достигаше. Сърцето му биеше учестено. В ушите му бучеше. Краката му бяха изранени от тежкия път. През скъсаните обувки се подаваха премръзналите му пръсти. Ех, къде бяха улиците на Рио с тротоари от бяла и черна мозайка?

Алваро все не спираше. Защото знаеше — спасението беше нагоре. За щастие не гладуваше. Защото и в тази скалиста пустиня все още срещаше животни, които можеше да поваля с единични изстрели на автомата. Всякакви лами: и едри сиви гуанаки, и стройни черни алпаки, и прекрасни вигони, които пасяха някаква издръжлива суха трева. Веднъж дори видя как бягаше в смешния си галоп уплашена очилата мечка.

На петия ден връхлетя снежната виелица. Изведнъж. Облакът, който бе обгърнал димящия конус на вулкана, се срина надолу като лавина. Притъмня. Зафуча. Ледените кристали зашибаха лицето и ръцете му. За няколко секунди всичко побеля. Алваро се разбърза. Трябваше да дири укритие. Иначе…

И я видя. Тя беше обикновена пещера като стотиците други, покрай които бе минавал. Тясна овална дупка, замрежена с драперии от ледени висулки. Разтрошил ги с един замах на приклада, човекът, зъзнещ, се вмъкна вътре. Наистина, там не беше много по-топло от вън, но нали беше на завет, нали бурята не набиваше под дрехите му ледения прах?

С вкочанени пръсти щракна запалката и в мъждукащата светлина забеляза купчина сухи кактуси, сякаш нарочно приготвени. Той поднесе пламъчето до тях. След малко огнището запламтя. Плахите му огньове обляха със сладостна топлина премръзналото му тяло.

Внезапно Алваро скочи на крака. Отсреща, в другия край на пещерата, огряван от мъждукащите сияния на огъня, седеше друг човек, облечен с непознати одежди, и го гледаше втренчено и зло, без да мигне, без да трепне мускулче по лицето му.

— Но той е мъртъв! — почти извика Алваро.

Сподавил неприятната тръпка при тая неочаквана среща със смъртта, той доближи трупа и го огледа при светлината на запалката. Какъв беше тоя нещастник? Кога беше намерил тук трагичната си гибел? И какво стискаше тъй настървено в ръце?

С вик на удивление Алваро го изтръгна от вцепенените пръсти.

— Кипус! — извика той. — Със златен къс на края! И тринадесет шнура!

Той отново ги преброй — наистина тринадесет! Както в легендата за великия инка Атауалпа. Нямат чет легендите за Атауалпа и за неговите съкровища. Весталките от острова на луната се хвърлили в езерото ведно с идолите си, отлети от чисто злато. Или не — инките направили златна верига, която потопили в Титикака. Джек Лондон разказва, че инките превърнали всичкото си злато в безформени плочи, които боядисали в сиво да не се различават от камъните. И какво ли не?

Всички са единодушни, че тринадесетте възли говорят нещо, че в тях се крие непознат шифър, разгадката на тая тайна. Според някои тринадесетте шнура означават тринадесетия вулкан. Но откъде да почне броенето?

Десет хиляди воина отнесли богатствата на великия инка. А какво означава това? Означава нещо фантастично. По двадесет кила на носач — това прави поне двеста тона злато. Двеста тона! Пък Алваро се нуждаеше само от една буца, не повече, само трошица от цялата грамада! Да се излекува, да спаси от изгниване приживе чудесната организация на материята, оформила съзнанието Алваро Бентес да Иса.

Този индианец навярно е знаел къде е скрито златото. Но е мъртъв. Устата му мълчи, скована от ледения мраз. Мълчи в своята насмешлива гримаса…

Ех, да би могла да проговори? Да каже само няколко думи. И после да върви по дяволите…

Жоао се опомни мигновено от хладината на водата. Изплува начаса.

— Алваро! — изкрещя той. — Чакай, подлецо!

Но приятелят му не спря. Дали не го чу, дали не го видя, или се направи, че не вижда и не чува. Обезумял от ужас, той размахваше веслата в борба с насрещното течение.

Неволно в съзнанието на метиса се мярна сравнението: „Изостави ме — както изоставихме сеньор Леонардо!“ Но го отхвърли тутакси. Нито беше склонен към самообвинения, нито лък беше време за това. Знаеше, че е ранен, макар че още не усещаше болката. Има ли рана, има кръв. А кръвта примамва лиранхите. Трябваше веднага да излезе от водата. Веднага! А брегът беше далеч. До брега щеше да стигне само оглозганият му скелет.

Тогава видя плаващото редом с него островче. Без да се двоуми, загреба нататък. А сякаш стоеше на място. Нещо голямо, тежко се отърка в крака му. Сърцето му примря. Даде си сметка тозчас. Не беше пиранха. А какво ли беше? Крокодил? Анаконда? Или невижданото чудовище минданао? Голямо колкото вагон, с глава като багер… Или Свирача, който привлича жертвите с омайната си музика и им изгризва коремите?