Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Внезапно нещо чукна в борда. Жоао мигновено се обърна нататък и стреля. Но не. Не беше стрела. В дъската се бе блъснал едър бръмбар. Метисът прибра гузно оръжието си. Ала не пропусна да отбележи:

— По-добре да стреляш напразно, отколкото да се забавиш, когато потрябва!

Алваро доскоро смяташе спътника си за храбрец. Ех, наистина, храбрец от тъпота, от липса на въображение, животно, което не е способно да си представи реалната опасност. Сега вече го видя в друга светлина. Стори му се, че не може да открие дори тъпата храброст. И не се сдържа. Подметна заядливо:

— Страхлив си и ти, Жоао. Ама не си признаваш. „Стреляй пръв!“ — тъй казваш ти. А защо ще стреляш пръв? От храброст ли? Аз ще ти кажа. От страх — да не те преварят. Стреляш и когато няма нужда. Пък искаш и себе си да убедиш, че си храбрец. Та да не те е страх повече…

Жоао изведнъж се извърна, почервенял от гняв.

— Ти ли бе? — изръмжа той. — Ти ли, пършив кариока, ще казваш страхлив ли съм, или не? Когато цяла Амазония…

Но се овладя бързо. Усмихна се.

— Ей, момче! Никому досега не съм простил такива думи. На тебе ги прощавам. Не знам какво ти харесвам…

Помълча и добави:

— Не мога да се наддумвам с тебе? Университет не съм следвал. Ама те съветвам — не прави опити с търпението ми. Като брат те предупреждавам.

Алваро сложи ръка на рамото му.

— Хайде, не се сърди.

Разколебал се бе. Може би имаше и друго. Суеверен беше Жоао. Страхуваше се от духове и привидения. Но суеверието му даваше и сила. И хороскопите, и предсказанията винаги са ободрителни, обнадеждващи. Как иначе ясновидецът ще предразположи клиента си, как ще изкара прехраната си? Сляпо вярваше на такива пророчества и Жоао, убеден, че няма да му се случи нещо лошо. Алваро пък не вярваше. Знаеше, никой никъде не е записал съдбата му. Съдбата — това беше той самият. Ако си отваря по-добре очите, ако размисля по-добре, ако преценява. Щастливото предсказание дава самоувереност. Пък самоувереността е най-важното качество в живота. Какво трябваше да измисли сега тая съдба с мозъка на Алваро, за да го отърве от бедата, в която го бе натикала? От всесилната полиция на Рио се бе измъкнал, а беше негоден да се измъкне от коварната шайка на тия голи туземци. Какво ги сплотяваше, каква необяснима сила ги насочваше срещу него? Та диваците обикновено са съвсем разединени; дори когато не воюват, пак не искат да се обединят за общи действия. Кой ги бе повел сега да отмъщават за някои съвсем далечни техни съплеменници? Всичко необяснимо вдъхва страх. Вледеняващ страх сковаваше душата му при мисълта за хилядите примки и засади, с които можеха да го посрещнат кръвожадните индианци. Все му се струваше, че някаква свръхестествена сила ги обграждаше и като хайка ги насочваше към определена, неизвестна нему цел, както хрътките изкарват дивеча пред ловеца.

Изведнъж той се сети:

— Жоао, знаеш ли? Та те не искат да ни убият! Те искат да ни хванат живи. Затова не стрелят по нас с пушки, макар че имат пушки. Затова все не ни улучват със стрелите, макар че лесно могат да ни издебнат. Какво ли ни кроят?

Кабокло сви устни:

— То си е тяхна работа. Ако наистина не щат да ни убиват, толкова по-добре! Ние пък ще ги убиваме.

Наблизо, може би на няколко часа път нагоре, имаше поселище на серингейроси, където трябваше да се намира и полиция, пък и каучукосъбирачите до един са въоръжени. Диваците не биха посмели да ги гонят и там.

Смрачаваше се, когато видяха насреща си цяла флотилия пироги, които им препречваха пътя.

Жоао се изправи с автомата.

— Греби ти! Аз ще ги разпръсна.

Не можа да изпълни заканата си. Още преди да се доближат на пушечен изстрел, индианците откриха насреща им огън.

— Охо! — пребледня Алваро. — Вече и с пушки…

Поколеба се и метисът.

— Това пък какво е? — изръмжа той.

Враговете не спираха да стрелят, макар че куршумите им плискаха на двадесетина метра пред моторницата.

— Греби наляво! — извика Жоао. — Вече не е на шега.

Алваро сви в мътния приток, който се вливаше отляво в реката. Надвисналата нова заплаха удесетори силите му.

Пирогите ги догонваха. Повече бяха гребците им, със запазени сили. Жоао посочи с ръка и Алваро подкара нататък.

— Под дървото! — заповяда кабокло.

Алваро пак го послуша. Какво ли бе намислил тоя път Жоао? Дървото беше подкопано изцяло от реката. Корените му стърчаха напълно оголени. Изглеждаше, че всеки миг ще се сгромоляса отгоре им.

Докато маймуните подскачат по него, няма опасност. Тоя път видя как маймуните избягаха с крясък, преди хората да приближат. Значи всеки миг можеше да се откърти.