Петър Бобев - Отровният пръстен

Ей това беше лошото сега. И за него си мислеше часовоят Агар, подпрян на копието върху стената, що се извисяваше на четиридесет човешки боя над морето — загледан в прииждащите откъм обкръжилия го отвред кръгозор вълни. Те пъплеха бавно, величествено и неудържимо насам като изумрудена степ през пролетта, разлюляна от южняка, и се блъскаха с бели взривове в безредно натръшканите пред носа каменни блокове. Точно под него се синееше в кристален блясък плитко заливче, оградено от щръкналите през пясъчното дъно нащърбени подводни скали. То привличаше сега погледа му, поощряваше дръзката мисъл, зародила се в главата му при вида на златния ритон за виноприношения, забравен сякаш, оставен нарочно да го изкушава върху мраморния жертвеник отсреща в храма на Дионис. Този ритон, претопен в буца злато, можеше да разплати всичките му задължения. И пак да му остане.

Знаеше, че е опасно. Елините също не прощават, наказват жестоко светотатството. Затова се колебаеше, въртеше се неспокойно, премисляше.

Но когато видя, че сляпата жрица излезе от храма и пое към агората, потраквайки с жезъла си, всяко колебание у него изчезна. Без да си признае, страх го бе от нея. За него, сколота, предсказателка и вещица беше все едно.

А златната чаша, огряна от слънчевия сноп през отвора на тавана, блестеше сред окръжаващия я полумрак в меки, слънчеви сияния. Мамеше го с непреодолима сила.

И той не устоя. Огледа боязливо улицата. Изглеждаше безлюдна. Само един сляп рапсод — бродещ певец, дремеше до гномона. А в съседната уличка се бяха струпали в шумна купчина двадесетина момчета. Наблюдаваха разпалено бой между петли. Досмеша му на Агар, като ги сравняваше със сколотските момчета. С петльови боеве елините целяха да възпитат у децата си дързост и суровост. А сколотите вместо други играчки, даваха на своите деца истински човешки черепи.

Агар пристъпи към каменната стъбла, по която се слизаше от стената. Но се дръпна бързо. По улицата премина със ситни крачки полугол роб, закрепил на рамо кобилица с две амфори вода.

Воинът неволно посегна към голямата обеца на ухото си. Тя не беше от тия накити, що носят елинките — само за красота. Неговата обеца, украсена с животински образи, всъщност представляваше амулет, предназначен да предпазва от лоши очи, от магии и всякакви други злини. А изобразената пантера трябваше да му внушава дързост.

И той доби тая дързост. С два скока премина стълбата и влезе в храма. В първия миг изтръпна. Напреде: му, свит в подножието на олтара, дремеше едър смок. Змията е страж на храма. Никой не би посмял да влезе вътре, щом като я види. Ала за Агар тя беше една безобидна гадина.

Той мушна ритона под наметката си. Пак на два скока изкачи стената, озърна се и като не видя нищо подозрително, го запрати с все сила в бездната. След няколко мига плячката му, попаднала в кристалното вирче, потъна към дъното и легна спокойно там.

Той въздъхна облекчено. Сега, и да се усъмнеха й него, щяха да го оправдаят, щом не намерят откраднатото. Сянката на гномона вече наближаваше делението, на което свършваше постът му. И имаше право да върши каквото си ще до утре.

Ето, смяната се зададе с тежка стъпка. Разводящият го освободи от поста и остави на негово място новия часовой. После го поведе към казармата. Там Агар сложи оръжието и снаряжението си и излезе в обикновено войнишко облекло — с кожени дрехи и кожена шапка, само с къс меч в пояса. С едно все още не можеше да свикне — с голите колене. Не само за щото му беше студено. Повече от срам. Сколотите не са свикнали да излагат на показ голите си нозе.

Всички знаеха, че както обикновено, ще се опъти към кръчмата. Тоя път той я прескочи, хвана страничната пътечка, издълбана в скалистата стена, която го отведе надолу до морския бряг. От камък на камък, обливан от солените пръски, достигна заливчето. Водата беше кристално прозрачна, но тук, до самата й повърхност, разлюляна неспокойно от вълните, дъното не можеше да се види. Трябваше да търси ритона под водата.

Той съблече бързо дрехите си и скочи. Лятото беше още далеч. И студът скова тялото му. Стори му се, че сърцето му ще се пръсне от напрежение. Ала не се върна. Не бе почнал, за да спира насред път. Загреба надолу. И на дълбочина не повече от два-три човешки ръста достигна пясъчното дъно. Пред очите му прелитаха подплашени риби — като размазани сенки. Подобни на неясни сенки лежаха миди и камъни, обкичени с водорасли. Само ритонът не се виждаше. Плувецът се носеше над самото дъно, оглеждаше, опипваше трескаво наред. Въздухът му беше вече на привършване, когато успя да намери това, което търсеше. С рязък замах отскочи към повърхността, вдъхна шумно.