Петър Бобев - Отровният пръстен

Над градчето ехтеше обикновената дневна глъчка. Кънтяха ковашките чукове, скрибуцаха грънчарските колела и тъкачните станове, гларусите грачеха пресипнало по покривите, надвикваха се деца, откъм казармата се носеха крясъците на скитските наемници, които играеха дивите си хора с мечове в ръце. Отсреща, под простия навес, проскърцваше еднообразно и досадно мелничното колело, бутано от слепия роб, който куцукаше мъчително в кръг покрай триещите се мелнични камъни.

От двореца дотича някакъв прислужник и извика:

— Ей, гетът! Веднага в пиршествената зала!

Троил се надигна бавно. Затътри се нататък. За какво ли им бе потрябвал? Нали Лизимах го нямаше?

Още на прага, до димящия бронзов триножник с благоуханно масло, се сепна. Не бе очаквал това.

Насред залата, окичена с персийски килими, с мозаичен под, представляващ светлокъдрия Дионис, който язди пантера, в коприненото пиршествено легло с възглавница под лявото рамо лежеше Агатокъл. А насреща му, отвъд тържествената, отрупана с изящни ястия ниска маса, със събути сандали, отпуснал се непохватно, несвикнал да се храни тъй в леглото, говореше нещо самият Золтес. Макар и гърбом към него, макар и предрешен като елин, повече по усет го позна Троил. И понечи да се върне. Не би понесъл да го види така племенникът на омразния Залмодегик.

Притули се зад завесата на входа до подредените в дървените си подставки амфори за вино, превърнат в слух. Всъщност какво диреше тук Золтес? При най-заклетите гетски врагове! И то облечен в елински дрехи, та никой да не подозре, че Агатокъл преговаря с гети.

И изведнъж си припомни заловения съгледвач, който трябваше да уреди тая среща. Нали точно това каза той тогава — Агатокъл и Золтес да се срещнат през месец десий. Значи, друг пратеник все пак бе успял да предаде поканата. И Золтес бе побързал да й се отзове. Какво ли разговаряха, каква ли низост крояха?

Троил се преобрази неочаквано, като по чудо. Безучастието, равнодушието, отпуснатостта му сякаш се изпариха без следа. Духът му отново се разбуди — предишният дух на смелия, беззаветно предан на Гетия и на Дромихайт воин. Досети се, замисляше се нещо против царя му, против родината — нещо нечувано подло, зловещо.

Слугите поднасяха най-изискани ястия: печени яребици, поръсени с исиот, диви прасенца в сок от нарове, печени змиорки. В златни подноси бяха натрупани смокини и орехи. А в разкошните ритони искреше чисто вино, неразмесено с вода: не като у елините — разредено. И Троил чу.

— Какво предлага Залмодегик? — запита Агатокъл.

След като избърса мазните си ръце в поставеното на масичката сурово тесто, Золтес се наведе и отвърна тихо. Ала Троил успя да чуе и него.

— Залмодегик казва: „Всичко е готово. Когато Лизимах навлезе, Дромихайт ще се пресели при Залмоксис. И Гетия ще остане без боен вожд. Залмодегик ще вземе мястото му. Лизимах ще завладее без бой цяла Гетия.“

Троил трепереше от възбуда. Не можеше да допусне, че това, което слуша, е истина, че не е тежък кошмар — от ония, които го душеха, когато треската разтърсваше пронизаното му тяло.

Гласът на Золтес отново прикова вниманието му.

— Ала върховният жрец иска да чуе отново от устата на благородния Агатокъл потвърждението на първата уговорка. Ще я спази ли Лизимах?

Агатокъл вдигна ритона си, отля няколко капки вино за боговете, които да потвърдят думите му, и след като отпи от него, отвърна твърдо. Види се, отдавна бе приготвил отговора си:

— Базилевсът обещава тържествено. Ако върховният жрец изпълни точно спогодбата ни, той ще допусне в царството си, което скоро ще обхване целия свят, култа на Залмоксис като главен бог, а Залмодегика ще въздигне като върховен жрец на своята държава. Доволен ли е от това благородният Золтес?

Троил усети прилив на неподозирани сили в изтощеното си тяло. Възмущението, погнусата от това, което се кроеше сега, изопна мускулите, цялото му тяло. Животът му отново доби значение. Отново имаше защо да живее.

Само една мисъл, един порив запълваше сега цялото му същество. Макар и роб, макар и сакат, изоставен от всички, от бога и народа, той беше преди всичко гет. Длъжен беше, каквото и да става, да предупреди Дромихайт, да осуети подготвяното престъпление, да спаси народа си от готвеното му робство. Забрави предпазливост и благоразумие. Досега можеше да опитва вината им, да ги предпазва от отровители, можеше да умре мърцина. Сега не можеше. Сега трябваше да живее, за да извести Дромихайта за гнусния заговор. Животът му придоби цена. Беше станал незаменим. Вече беше длъжен да се пази — не заради себе си, а заради Дромихайт.