Петър Бобев - Отровният пръстен

Застана в почтителна поза. Робът масажист се просна на колене и тъй, пълзешком, се измъкна навън. Лизимах влезе с бодра стъпка.

— Е? — рече той. — Завърши ли делото е успех?

Агатокъл отвърна почтително:

— Изпълних всичко, което ми заръча.

Базилевсът изглеждаше доволен.

— Бях длъжен да остана в, сянка. Да не се замесва моето име, ако случайно нещо се разчуе. А сега да се надяваме, че работата ще се оправи и без война. Дори Александър предпочиташе да му се подчиняват без кръв. Защото Дромихайт е опасен противник.

Агатокъл отвърна с някаква горчивина:

— Ти си по-опасен. Побеждавал си всички врагове. Нужно ли беше да поемаш такова задължение към варварите?

Лизимах го изгледа снизходително:

— За Залмоксис ли намекваш?

Агатокъл кимна.

— Не всяко задължение се изпълнява — рече баща му. — Освен това, Залмодегик още не е успял. Пък и да успее… Защо да не приемем култа на Залмоксис? Та елините не са ли обсебили от траките и култа на Орфей, на Дионис, на Арес?

— Но те не са главни божества. А Залмоксис ще измести Зевса.

— Ами самият Александър не се ли прогласи за син на египетския Амон? Нали и по монетите го изобразяваме така — с овнешките рога на Амон? Не бе ли приел персийските нрави; не се ли бе оградил с халдейски гадатели? Не е ли по-добре с един бог, както има един базилевс?

— Но той целеше тъй да сплоти край себе си покорените народи.

— Не целя ли същото и аз? Да обединя първоначално към трона си гети, трибали, кробизи, одриси и скити. Нали гетският Залмоксис е Сбелсурд на травсите 130 130 травси — тракийско племе в областта между долното течение на Хеброс и Източните Родопи. , Папай 131 131 Папай — главен бог на скитите. на скитите? Та има ли и сега някаква разлика между учението на Залмоксис и елинското питагорейство? Не е важно кой от кого е заимствувал: дали Залмоксис като роб при Питагор е възприел неговите идеи или обратно. Твърдят, че Залмоксис е живял много преди Питагор. И едните, и другите вярват в безсмъртието на душата. Нали затова и наричат гетите „даряващи безсмъртие“?

Агатокъл премисляше. Явно, колебаеше се. Все още не можеше да приеме напълно бащините си схващания.

— Защо да не постъпя и аз така? — добави Лизимах. — Аз, истинският наследник на Великия. Нали на смъртния си одър той посочи пръстена си с думите: „На най-силния!“ Кой беше по-силен от мен? Кой заслужаваше александровото наследство повече от мен?

Чак сега базилевсът като че ли забеляза роба, който стоеше неподвижен, сякаш нечуващ и невиждащ нищо.

— Защо е тук тоя? — запита внезапно той.

Агатокъл отговори:

— Разпитвах го, преди да го хвърля от стената.

— Е, какво реши накрая?

— Нищо не признава. Няма що, ще полети надолу.

Лизимах поклати твърдо глава.

— Не, това няма да сториш! Робът, дори и най-калпавият, струва пари. Нямаш право да хвърляш на вятъра пари.

— Той извърши голямо провинение.

— Има и други наказания. Не по-леки. Понякога робите предпочитат смъртта. Да се отърват изведнъж. Убиваш ли коня си, когато те е ритнал?

— Конят е друго — възрази Агатокъл.

— Забрави ли какво казва Аристотел, учителят на Великия? „Робът е говорещ добитък“. Всеки от тях иска да избяга. Какво ще стане, ако убиваме затова всички? И Аристотел го твърди: „Нужни са роби, за да работят; а свободните са нужни, за да управляват“.

При тези думи Троил неволно си спомни, че и в Гетия е горе-долу така. И за тракийския аристократ трудът е най-големият позор. За него най-желано е безделието, а най-достойно — военният грабеж.

Агатокъл не мислеше да дразни напразно баща си. Познаваше неговата слабост. Стиснат беше Лизимах, не понасяше разхищенията. Пестеше от всичко — от дрехите на слугите, от въоръжението на войниците, от храната им, от маслото в лоеничетата дори. Затова и не убиваше робите. Свободните можеше, те не струват пари. Не и робите.

— Добре! — рече той. — Нека живее!

И плясна с ръце.

Иззад завесата на входа влезе единият тъмничар.

— Приковете го към мелницата! — нареди Агатокъл.

Стражите хванаха осъдения и го извлякоха навън, отведоха го в робския двор, където ковачът го прикова с верига през врата към лоста на мелничния камък. А досегашния сляп роб откараха да върти обикновен хромел.

Троил ликуваше. Не го убиха. Значи, оставиха му неволно надеждата — да направи нов опит за бягство, да изпрати другиго при Дромихайт. Докато беше жив, имаше надежда. Само че трябваше да бърза, да превари предателя.