— Заслужихте наградата — вдигна той глава. — Но кажете преди това — как попадна пергаментът у вас?
Скитът намигна хитро.
— Ние сме пратениците до Селевк.
Лизимах едва успя да прикрие сянката на погнуса, която мина по лицето му. Отпрати ги с ръка.
— Идете си със здраве! Моят тезаурофилакт 138 138 тезаурофилакт — пазител на съкровище.
— ковчежникът ми, ще ви отброи заслужената награда.
Той плясна с ръце. Влезлият ефеб 139 139 ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.
с позлатена броня се изпъна по войнишки. Лизимах му пошепна нещо на ухо и ефебът пак с войнишки поздрав напусна залата.
— Сега ни върни писмото! — обади се другият скит. — За да довършим задачата си.
Лизимах го прочете още веднаж. Паметта му беше все още достатъчно бистра. Можеше да мине и без препис.
Двамата скити изпълзяха доволни назад, поклониха се още веднаж доземи от вратата и си отидоха.
А Агатокъл стоеше все още слисан от необичайната щедрост на баща си. Забелязал учудването му, базилевсът се усмихна.
— Златото съвсем не е загубено — рече той. — Току-що заповядах да ги вържат и да ги предадат на скитите. С писмо от мен. С него ще съобщя на скитския цар, като на приятел, какви подлеци са неговите посланици. Тъй аз ще си запазя златото, а и скитите ще знаят, че ми е известно всичко. И тогава или ще се отдръпнат, или ще избързат, преди да са се подготвили добре. А и в двата случая аз печеля…
— Но, базилевсе… — не се стърпя Агатокъл. — Честно ли е това?
— А тяхното честно ли е? Да предадат своя цар!
— Но на теб ти направиха услуга.
Лизимах помълча, преди да отговори.
— Не само аз наказвам така предателите. Самият Филип, бащата на Александра, заповядал да убият тези, които му предали Амфиполис. „Щом като са годни да предадат съгражданите си — рекъл той, — колко по-лесно ще предадат мен.“
Агатокъл не можеше да възрази нищо срещу тоя довод. Той самият цял живот се бе гнусил от предателството. И все пак не беше сигурен защо баща му бе постъпил така — в името на справедливостта или от скъперничество. За да запази златото. Или и заради двете.
Ала Лизимах вече бе забравил за предателите и за тяхната участ. По-наложителни, по-близки мисли го тревожеха.
— Ако са поотделно — изрече гласно той колебанията си, — ще се справя лесно. Още от времето на Филип ги бием. Най-опасен беше Атей, деветдесетгодишният воин, който управляваше всички скити. Филип го победи и Атей загина в боя. Тогава и гетският цар Котела, за да има мир с Филип, му даде дъщеря си Меда за жена. Би ги и Александър. Още двадесетгодишен разгроми Сирма, царя на трибалите 140 140 трибали — тракийско племе в Северозападна България.
. Бил съм ги и аз неведнъж. Преди тридесетина години се срещнах с цар Севт, одриският, основателят на Севтополис, който извади насреща ми двадесет хиляди пехотинци и осем хиляди конника. Десет години по-късно разбих скитите в земите отвъд Истър, когато бяха въстанали Истрия 141 141 Истрия — селище до делтата на Дунава.
и Калатия.
Агатокъл се осмели да възрази на баща си:
— Затова пък преди четиридесетина години Зопирион 142 142 Зопирион — наместник на Александър Велики.
, стратегът на Александра, загинал в Скития с тридесетхилядната си армия. Пък и аз самият няма да забравя, че бях пленник на Дромихайт. И той ме пусна, само за да не се кара с тебе.
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го баща му рязко.
— Че не сме готови да се сразим с тях, ако са сплотени. Че трябва мъжки да се подготвим.
— Та нали това правя? Да ги разединя, да ги бия поотделно. Още това лято ще смажа Дромихайт, преди да се съедини със скитите и със Селевк. Някога аз бях само храбрец, необикновен храбрец. И толкоз. Сега трябва да бъда друг. Да бъда хитрец. Едно е да си соматофилакт 143 143 соматофилакт — телохранител.
на Александра, друго да си негов заместник…
Той се надигна и се прибра в покоите си. Остави сина си сам, замислен, смутен. Агатокъл вярваше в съобразителността, в дързостта на баща си. Лизимах беше безспорно най-добрият пълководец след Александър. Неговият поход срещу Антигон нямаше равен по майсторски замисъл и по изпълнение. Колко пъти, дори с многократно по-малки сили, бе успявал да се изплъзва от всяка клопка, докато издебне сгодния миг за противоудар. Но това не бе достатъчно сега, когато вратовете опитваха да го обкръжат отвред, както ловците обграждат с вдигнати копия и цяла глутница кучета самотния лъв. Вече не изглеждаха достатъчни само личните му качества, нужна беше и помощта на боговете. Трябваше да се разбере какво мислят боговете, каква участ му гласят. Агатокъл отдавна беше слушал за славата на сляпата жрица от Тиризис 144 144 Тиризис — Калиакра.
. И ето, от толкова време живееше в града, а все още не я бе посетил.
Читать дальше