Петър Бобев - Отровният пръстен

Би трябвало да изпрати баща си при нея, той да я пита. Защото и Филип се бе допитвал до Пития от Делфи 145 145 Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас. , където служеха жреците Тракиди, и Александър бе посетил Родопската оракулка. Нямаше равни на тракийските предсказатели в целия свят. Ала Лизимах отбягваше ясновидците и гадателите. Не че не им вярваше. Може би заради друго. Не държеше да знае какво му готви Тихе 146 146 Тихе — гръцка богиня на успеха. . А лошите езици подмятаха, че не ходи при тях от скъперничество, понеже не му се дават подаръци на жреците.

Агатокъл знаеше — нито той, нито който да било друг не би могъл да изпрати баща му при Сляпата. А трябваше да я питат. Сега вече им се налагаше да научат волята на боговете, да изпросят от тях съвет и поука. И щом като не рачеше Лизимах, това щеше да стори Агатокъл. И за бъдещето на баща си, и за бъдещето на царството, и за своето бъдеще.

За нето — да намисли, значеше да го извърши. Начаса той изпрати един ефеб в храма на Дионис да попита кога може да се яви пред оракула. Пратеникът се завърна скоро. На днешния ден жрицата не давала предсказания, такъв бил денят, запретен от Дионис Ясновидеца. Жреците молели благородния Агатокъл да ги почете с присъствието си утре. Тогава богопомазаната Орития щяла да му изтълкува волята на боговете.

И наистина рано на другия ден, без да спомене нещо пред баща си, метнал на гърба си снежно бял химатий 147 147 химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха. , придружен от десетина соматофилакти, Агатокъл се запъти към прорицалището.

Старият жрец го посрещна на стълбището между двете колони, които ограждаха ниския вход към храма. Въведе го почтително във вътрешната зала, осветявана слабо през кръглия тавански отвор. Стените, опушени от ежедневните жертвоприношения, бяха покрити с барелиефи, изобразяващи мистериите на Дионис и дивите оргии на менадите 148 148 менади — участнички в Дионисиевите мистерии. , които с тирсове в ръце преследват из горите жертвените бикове и елени. А над тях, до самия свод, личаха загадъчните, необясними за простосмъртните, тракийски орнаменти с магическа сила: безкрайни спирали, символизиращи живота; концентрични кръгове, скрили в себе си смисъла на битието; успоредни зигзаги, които показват взаимната връзка на всички явления. А по пода бяха наредени оброчните плочи, оставени от усърдни богомолци, с изображенията на Тракийския конник, на отвлечния от пиратите Дионис, на свирещия Орфей, на седналата заднешком върху кошута Бендида 149 149 Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието. .

И ето, иззад колонадата в дъното на храма се показа подобна на оживяла мумия сляпата жрица. С безизразно лице, прикрило радостта, която бушуваше в озлобеното й сърце. Цяла нощ не бе мигнала. Тържествуваше. Най-сетне идваше при нея. Ако не бащата, то синът. И чрез сина тя щеше да изпълни това, което бе решила — да осъществи най-сетне отмъщението си, по-жестоко от всяко друго, много по-жестоко от несполучливите й досегашни опити да го отрови, да устрои покушение срещу него, да подпомага външните му врагове.

Свещеният огън, подклаждан отвътре, избликна от олтара. И Агатокъл изля върху пламъка няколко плиски вино. Тогава старият жрец се обърна към него:

— Кажи, Агатокле, сине Лизимахов! Какво тревожи покоя ти? Какво те води да дириш съвет от безсмъртните?

Орития стоеше зад жертвеника като статуя, с прехласнато лице, сякаш не от тоя свят.

— Не за себе си идвам сега — отговори Агатокъл. — А за баща си. Защото участта на Лизимах — това е участта на царството; защото участта на царството — това е и моята участ. Отговори ми, Орития, какво трябва да стори Лизимах, за да обезвреди враговете си, за да осъществи замислите си?

Орития мълчеше, сякаш нечула думите му, докато отдолу, от подножието на жертвеника, избухна облак благоуханен дим, който я обви, скри я от погледа на богомолците. Чак тогава се чуха думите й, далечни и глухи, като ехо от гласа на божеството:

— Аз виждам. Нейде далече. Виждам евнух. Под него злато. Не вярвай на евнуси!

Агатокъл напрегна слух да разбере неясния смисъл на фъфлещите старчески устни. Ставаше дума за Пергам 150 150 Пергам — днес Бергама в Северозападна Мала Азия. . Не за друго. Там се пазеше съкровището на Лизимах. И Филетер, евнухът, беше царският тезаурофилакт. Но Филетер изглеждаше верен на базилевса. Филетер, братът на Атала, беше приятел на Агатокъл още от корпуса на царските момчета. И все пак — дали наистина някой можеше да остане верен в това толкова невярно време? Щом боговете го изричаха чрез устата на безпогрешната жрица.