Петър Бобев - Отровният пръстен

— Махай се, Гърме! — изрева той. — Запилей се по върхове и чукари!

И пусна стрелата, която бръмна нагоре. Такъв обичай имаха траките — да гонят бурята със стрели и прашки. После се върна, та седна до другаря си. И дали случайно или пък нарочно, с добро намерение, да чуе и Меда, подхвърли:

— Чу ли за Троил?

При тия думи сякаш огън опари нещастницата. Тя скочи, изправи се до стената.

— Какво? — запита безучастно другият.

— Видели го. Роб. Върти мелничен камък.

Стражът сви рамене.

— Туй е животът. Вчера заповедник — днес роб.

И продължи да надува свирката си.

Меда не можа да се сдържи.

— Кой? — запита тя, разтреперана от вълнение. Кой го е видял?

Оня се поозърна боязливо. И отвърна:

— Отде да знам! Тъй говорят. От ухо на ухо.

— А къде? Къде са го видели?

Той сви рамене.

— Някъде край Понта. Тиризис 153 153 Тиризис — Калиакра. като че ли го думаха.

Клетата притисна с ръка сърцето си. Троил жив! Далече-далече. Но жив. Докато е жив, все има надежда. Макар и роб. Никой друг не може да му помогне. По-право мнозина могат, и Дромихайт може, ала не искат. Никой няма да помогне на отритнатия от Залмоксис. Никой — освен нея…

Само тя. Но как? Като и тя е обезсилена, безпомощна робиня. Кой да помогне първо на нея?

А бурята връхлиташе. Небето причерняваше, прихлупваше света подобно на осажден връшник. Вятърът се усилваше, зафучаваше като ранен рис. Мълниите зачестяваха. Отделните гърмежи почваха да се сливат в един непрекъснат тътен.

Двамата пазачи отново опънаха лъковете. Една след друга стрелите им политаха нагоре, без да уплашат духа на гръмотевицата. По тръстиковия навес затопуркаха едри дъждовни капки, по-често и по-често, докато накрая плисна същински порой. Мълниите затрещяха все по-наблизо и по-наблизо. Сякаш целият свят се срина върху им.

Когато трясъкът поутихна, Меда надзърна нагоре. Щеше й се да попита още нещо. И видя. Двамата стражи лежаха един връз друг ударени от гръм, превърнати на въглени.

Преодоляла най-сетне ужаса от станалото, тя съобрази начаса и извика на струпаните край нея робини: Вдигнете ме! Ама бързо!

И те послушно я оставиха да стъпи върху раменете им. Меда се изкатери до върха на ямата, изпълзя навън. Тозчас спусна дървената стълба, та да излязат и другите, после хукна през полето. Трябваше да се спаси. Сега тя беше единствената надежда на Троил. Да превари тези, които щяха да тръгнат по следите й. Сякаш небето и неговият владетел бяха пратили тази хала, за да й дадат изгледи да се спаси.

Нещастницата хукна направо, шибана от потоци вода, блъскана от пристъпите на вятъра, ослепявана от блясъка на светкавиците. Спъваше се в невидими ями, падаше в локви кал, ставаше и пак се втурваше напред. Задъхана, с бъхтещо в гърдите й пресилено сърце. Ала не спираше. Нямаше право. Трябваше да използува бурята, която й бе изпратила Бендида. Благосклонната. Защитницата на жените.

Тича целия ден през подгизнали от водата ливади, през полегнали от бурята ниви с пшеница, с ечемик и лимец, който наричаха тракийско жито; през начупени конопи и ленища. Да не я види никой, избикаляше струпаните на сушина под столетните дъбове стада и редките селца от кирпичени къщурки, покрити със слама и тръстика.

Чак по тъмно достигна селото. Никой не я видя, защото всички се бяха скрили от дъжда. Кучетата, познали я веднага, се смълчаха. Тя влезе в дома си. Щракна огнивото, запали лоеничето, след което затули с рогозка облепеното с говежди мехур прозорче. Бледото сияние затрептя по бедната уредба: по измазаните с глина стени, по които на дървени клинове бяха окачени грънците; по пезулите, където бяха прибрани иглите и дребните накити; по пъстрите рогозки на пода и ниската дъбова маса, оградена от четири пънчета вместо столове, по застлания с мечи кожи одър. От тавана висеха пушени бутове, семена, китки билки, кошници с ошав.

Меда знаеше. Със своята хубост и здраве не би могла да стигне безнаказано далечния Тиризис. Дори да се облечеше по мъжки, пак, щом напуснеше пределите на Гетия, другоземците щяха да я продадат в робство. Ни жена, ни мъж можеше да се промъкне. Само търговците. Ала те пътуват в големи кервани, познават ги всички, носят със себе си пергаменти, на които пише, че имат право да търгуват. Дори ако се предрешеше като просякиня, под окъсаните дрехи всеки щеше да познае здравото младо тяло.

Имаше един начин. Само прокажен може да се движи навред, без някой да го спре; само прокажения го не иска никой ни за роб, ни за приятел, ни за враг. Толкова е голяма погнусата от това проклятие, че всеки бяга от прокажения, нито го оглежда, нито го пита кой е и откъде е…