Петър Бобев - Отровният пръстен

Меда продължи нататък. Постепенно скалният откос, по който тя вървеше, се стесняваше и пред градската порта вече й се струваше, че всеки миг ще се срине с нея долу в зиналата отляво и отдясно пропаст. Две дълбоки, заплашителни бездни отстрани като две изумрудени, непонятни чудовища.

Стражите на поста също не я спряха. Никой не смееше да посяга на луд и на прокажен. На белязан от боговете — за добро или зло. И тя продължи безпрепятствено през кривите улички, оградени с каменните стени на опрените един о друг домове без прозорци, като разпитваше срещнатите роби дали познават някой гет на име Троил.

Най-сетне една робиня се сети.

— Прикован е към мелницата в двореца — рече тя.

И като й посочи пътя, бързо свърна встрани.

Само в двореца не пуснаха мнимата прокажена. Стражите я спряха с препречени копия. Напразно ги моли клетата, напразно ги проклина. Все пак успя да разбере, че базилевсът не е в Тиризис. Тук останал само синът му, ала и той бил на лов.

И седна Меда срещу двореца да чака. Изчака го до късно следобяд, когато Агатокъл се зададе, възседнал обления си в пяна жребец. Тя се простря по очи пред коня. И Агатокъл дръпна поводите. Стражите се спуснаха да я избутат с копията си, ала нещастницата ги превари и запълзя по колене насреща му.

— Агатокле, моля те! — изплака тя. — Изслушай една злочеста жена!

Престолонаследникът беше израсъл в Тракия, та знаеше и тракийския език.

— Кажи, злочеста! — смили се той.

— Аз не съм прокажена, вярвай ми! И не се плаши от мен! Сама си направих тия белези. С огън. За да вървя спокойно по пътя. Тръгнах да диря мъжа си. Заради него го сторих.

Агатокъл я гледаше слисан.

— Откъде си, жено?

— Отдалече, от Гетия. Само тъй можех да стигна дотук.

— Та кого дириш, каза?

— Мъжа си. Роб е при тебе. Троил, най-храбрият от гетите…

— Троил ли каза? — свъси вежди той. — Непокорника? Беглеца?

— Смили се, царю! Затова съм дошла да те моля. Пусни го!

— А не знаеш ли, жено, че роб така се не пуска?

Тя издърпа вързопчето със скъпоценностите си. И му го подаде.

— Нося ти гиздилата си, царю. За откуп! Агатокъл се изумяваше все повече. Не можеше да повярва, че на света съществува такава обич. И такава женска вярност. Хрумна му нещо, хрумна му да я изпита докрай. И после да я възнагради щедро.

— Малък е тоя откуп — рече той уж недоволно. — Не стига.

Тя го гледаше, зинала от почуда и отчаяние. Отде можеше да знае цената на един роб в тоя чужд град?

— Е? — рече Меда накрая. — Напразно ли съм била път дотук? Няма ли да го пуснеш тогава?

Той се усмихна леко.

— Ще го пусна, защо да го не пусна? Но при едно условие…

— Казвай какво искаш?

— На негово място ти да останеш.

— Но аз… — запъна се Меда. — Аз само затова… Да бъдем заедно…

— Само тъй ще го пусна.

Тя погледна решителния израз на лицето му. Замисли се дълбоко. Какво трябваше да стори тогава? Да се върне ли назад? И да го остави в теглото?

Реши изведнъж:

— Ще остана! Само той да е свободен.

Тъй трябваше да стори. Единственото. Ако наистина го обичаше, ако наистина му желаеше доброто. Троил щеше да поскърби за нея, то се знае, ала накрай все щеше да се утеши. Щеше да намери друга. Важното беше той да е добре. Не Меда…

— Тогава иди при робините! — рече Агатокъл, доволен от хрумването си, още по-доволен, че в тоя неверен, лъжлив свят бе намерил истинска любов. — И чакай там!

Меда пристъпи в робското дворище. С подкосени колена премина покрай вързания Троил, който продължаваше да върти скрибуцащата мелница, и влезе в тъмното помещение на робините. Но нема сили да се отдели от вратичката, нема сили да му се нагледа.

Ето, синът на базилевса спази обещанието си. Ковачът пристъпи към роба, разчекна халката от врата му. Слисан от станалото, замаян от непрекъснатото въртене в кръга на мелницата, Троил тръгна навън с олюляващи се, като пиянски, крачки.

Един писец му подаде свит пергамент, с който му се даряваше свободата. После Троил излезе от двореца. Меда не можа да чуе каква заръка му бе предал досегашният му господар. Решил бе Агатокъл да изведе шегата си докрай. Затова нареди на предишния си роб да изчака пред двореца, за да му даде награда за вярната служба. И отсега се наслаждаваше на радостната изненада, що му готвеше. Отде можеше да допусне, че гетът нямаше търпение да чака, че бързаше час по-скоро да превари предателя Золтес, да спаси Дромихайт. И че веднага, щом получеше свободата си, щеше да зареже и Тиризис, и царската награда, и да запраши по пътя на север.