Петър Бобев - Отровният пръстен

Тя свали дългия до петите сукман и бялата си риза, махна забрадката си, изу цървулите си. И измъкна от дървения скрин една стара дреха, с която отвяваше житото на хармана, отърка я още повече в саждите на огнището и чак тогава я облече. Нажежи върху пламъка на лоеничето острието на ножа, опря го на няколко места по лицето си. Скоро там се издуха едри воднисти мехури.

Сега вече никой не би посегнал към нея, не би дръзнал да предизвика злите духове. Вече всяка граница беше отворена за нея. Вече не само до Тиризис — докрай света можеше да стигне.

Меда приши към ръкава си една торбичка с отрова. За всеки случай. От най-бързата. И всичките си златни накити: нагръдник, гривни, обеци и пръстени, подарени й от Троил след дележа на плячката от бойните набези. Натика в торбата комат хляб и буца сирене, след което излезе навън. Пое през селската мера към празния тирсис 154 154 тирсис — тракийска крепост. . В мирно време никой не ходи нататък. Не само защото няма нужда. И от страх. Защото из такива градежи, сред камънаци и бурен, ведно със змиите и гущерите се въдят и всякакви зли духове. Но сега всичките зли сили в природата да се изпречеха насреща й, хората, нейните сънародници, щяха да й изглеждат по-страшни от тях.

Промъкна се, разтреперана от страх, стиснала до болка акинака 155 155 акинак — тракийска кама. в ръка, през тесния проход на каменната крепост, изградена от наредени без спойка камъни. Завря се в най-тъмното, под прогнилия навес и мигновено заспа, смазана от умора.

Събуди се на другия ден. Привечер. Измъкна се навън надзърна през отвора. На стотина разкрача от кулата бързаше към село девойка със стомна на глава. С една ръка тя не спираше да върти бръмналото вретено, а с другата придържаше метнатата на рамо мотика и водеше с прехвърленото през лакета въже уморените волове, които теглеха катурнатото настрана рало с железен лемеж. Зад нея крачеше баща й, наметнат с шарена зейра 156 156 зейра — наметало с качулка (на турски: япанджак, ямурлук). , и току бодеше воловете с остена. Мръкваше и селякът бързаше да го не свари мракът в полето.

Цяла нощ вървя Меда все на юг, като се оправяше по Голямата мечка. Знаеше само това. Тиризис се намираше в Тиризия, а Тиризия беше на юг. На разсъмване легна да денува в една изоставена землянка наравно със земята с единствен вход отгоре, който й служеше и за комин, та можеше да я забележат само ако запалеше огън в огнището.

Така се кри четири дни, за да не би някой да я познае. На петия ден се престраши. Пък и свършила беше хляба и сиренето. Тръгна на просия. Имаше хора, които оставяха пред вратнята комат хляб и бягаха, та се криеха от нея. Когото застигнеше, все за Тиризис питаше. И поемаше нататък.

Другите реки все успяваше да премине някак си. Или по мост, или през брод. Чак когато достигна Истъра 157 157 Истър — река Дунав. , се смая. Такава вода не бе виждала. Страх я обзе, като погледна замътените талази, които се носеха на изток. Ала знаеше, Тиризис е отвъд реката. И трябваше да я премине. Как да е.

Два дни чака там, сред блатистите разливи. Два дни я ядоха облаците комари. Най-сетне успя да склони един рибар. Тя си направи сал от свързани дънери, прикачи го към лодката му, за да не влиза тя самата в нея, после лодкарят я повлече през реката. Когато стигна на другия бряг, стръмен и подкопан от водата, искрено благодари на Бендида.

Тогава за пръв път видя голокраките елински войници и едва не припадна от уплаха и срам. Ала се окопити бързо. Трябваше. Пък и те като всички други не я закачиха, а тутакси смутени отстъпиха от пътя й. Проказа беше то, не шега. Не беше враг, с когото при равни сили да кръстосаш меча.

Продължи пак напред. Дни наред. С просия. И питане. С питане се стига и до Вавилон. Още веднаж поднови мехурите по лицето си, защото старите почваха да заздравяват.

Когато наближи Тиризис, ечемиците вече зазряваха. Подранили жетвари и жетварки поемаха към нивиците с железни сърпове през рамо.

Полето изглеждаше все така безкрайно, както досега. И изведнъж, сякаш огромен меч го бе разсякъл, равното свърши, пропадна като гигантско стъпало, под което се ширна морето като втора, бляснала на слънцето степ, по която пъплеха кристалните вълни, подобни на зелените дипли по избуялата степ.

Меда погледна надолу и отстъпи, замаяна от страшния шемет. Дълбоко под нея, в основата на отвесната скала се плискаше с бели пристъпи прибоят, сякаш я мамеше, притегляше я в бездната. И само една тънка ивица суша, подобна на гигантска стена, се вдаваше навътре. А там, на края й, в далечината, почти сред морето, се сивееха каменните зидове на твърдината Тиризис.