Петър Бобев - Отровният пръстен

И зърна на няколко разкрача от себе си рибарската лодка. Мигновено пусна ритона. Предпочете да го загуби, отколкото да го видят у него.

Рибарят подвикна шеговито:

— Ей, скит! Ти спиш ли зимен сън?

Още гузен, Агар не отвърна. Поощрен от мълчанието му, рибарят додаде:

— Вярно ли е, че вие, скитите, доите като крави кобилите, а яздите като коне говедата?

Агар все не можеше да проумее какво чудно има в това — всеки народ си има свои обичаи. Защо само елинските да са хубави?

— Вярно е! — изръмжа той. — Но вярно е и друго. Че пием вино от черепите на елините. И от твоя череп става чудесна чаша.

Лодкарят натисна веслата и отмина, неразбрал на шега или наистина говори варваринът. Тогава пък по скалите полазиха орляк дечурлига. Трябваше и от тях да се крие Агар. Затова се гмурна отново, решил тоя път да притули плячката си в някоя ниша по скалистия бряг. Хванал ритона, той зашари покрай отвесната стена.

Отначало не разбра точно какво е това. В искрящата синева забеляза, че скалата се спуска отвесно надолу като каменна завеса. Той се шмугна под нея. Чак тогава видя зиналия отвор. Любопитството му надделя. Пък и не само от любопитство. Нали диреше скривалище? Заплува в черния тунел. И изведнъж главата му се подаде над повърхността. Беше попаднал в някаква пещера. От пет-шест пролуки в скалната стена струеше бледа светлина, при която едва се забелязваха размазаните в мрака очертания на неравния свод и плоския под на височина две стъпки над водата. Точно насреща му лежеше оголен скелет на морска мечка 118 118 морска мечка — тюлен. . Изглежда, тук е било убежище на морските мечки.

Смаян, Агар се изкатери на сушата. Обиколи пещерата, опипа стените й. Нищо, никакъв друг изход освен тоя, през който бе проникнал. През пукнатините, от които се процеждаше светлината, не можеше да мине дори мишка.

Той намери една ниша в стената и там скъта плячката си. Щеше да я вземе друг път, когато наоколо не се мяркат хора. И нямаше да издаде никому откритието си.

Той се гмурна обратно и изплува на брега. Децата, без да го забележат, продължаваха гонитбата си по камъните.

Неподозиращ, че още някой може да го е видял, Агар се облече и пое към града. Но още при Главната порта го пресрещна таксиархът.

— Бегом при базилевса! — заповяда му той.

С премаляло сърце Агар изтича към двореца. Охраната го пусна вътре, без да пита. Главният соматофилакт 119 119 соматофилакт — телохранител. го поведе през тесния двор, та го отведе навръх дворцовата кула, където ги очакваше самият Лизимах.

Скитът поздрави по войнишки. Без звук, без движение.

Базилевсът го изгледа под вежди.

— Видях колко време стоя на дъното!

Нещастникът пребледня. Коленете му се разтрепераха. Вече беше готов да се хвърли в нозете му, за да проси милост, когато базилевсът запита:

— Колко можеш да останеш под вода?

Знаеше, един водолаз, който издържа толкова дълго, колкото тоя скит, няма цена. Той може да върши чудеса в една морска битка. А Лизимах мечтаеше и за морски битки. Който владее моретата, владее и земите.

— Аз… — заекна наемникът… — Аз не знам… Не знам…

Лизимах тръгна надолу.

— Ще идем на брега! Да проверя издържливостта ти.

Агар разбра. Не можеше да го излъже. А ако недай боже се досетеше, че го лъже, базилевсът щеше да го убие. Не си поплюваше. Ще не ще, Агар трябваше да признае. Да отърве главата.

— То не е каквото мислиш, базилевсе — измънка той. — Аз… Намерих една пещера… В пещерата бях…

Това каза. За ритона нямаше да спомене. Ритонът беше скрит добре в нишата.

Безизразното лице на Лизимах просветна в едва сдържано любопитство.

— Каква пещера?

— Дълга двадесетина крачки. Широка още толкова. Висока десетина.

— Вход? Изход?

— Само от водата. Един тунел под водата. Отгоре не може.

Лизимах видимо се бе развълнувал. Цял живот бе търсил истинско скривалище. Недосегаемо. Да скъта златото си. За да не го достигне никой. И Сарди 120 120 Сарди — столица на древна Мидия (Сарт в Западна Мала Азия). имаше дълбоки подземия, и Пергам 121 121 Пергам — днес Бергама в Северозападна Мала Азия. . Ала известни на всички. И на Селевк, и на другите…

— Казал ли си това някому?

— Никому! — отвърна скитът, без да подозира, че с това подписва смъртната си присъда.

Лизимах плесна с ръце. Дошлият ефеб 122 122 ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход. се изпъна покорно пред него. Базилевсът му пошепна заповедта си в ухото.