Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— А, знам, знам — увери я бързо Тим. — Разбира се, че знам.

Но в действителност той нищо не знаеше. Не се възмути, не се и ядоса, само му стана тъжно, че това плюскане на сладки се извършва скришом зад гърба му, и то като се правеха дългове.

— Така — рече в заключение госпожа Бебер. — А сега че си одиш без сладкиши вкъщи и че кажеш квото съм ти поръчала.

Тим остана непоклатим на мястото си. („Хич да не ти пука от грухтенето й! Не се оставяй да те отпрати без сладкиши!“)

Той каза:

— Днеска е денят, когато моят баща се е оженил за майка ми, за мащехата ми. И освен това… — Той изведнъж си спомни за сделката с карирания господин и за хиподрума, и за залаганията, и бързо добави: — Освен това, госпожо Бебер, аз довечера ще ви донеса парите. И парите за медените пасти, дето сега ще ми ги дадете, също ще получите довечера, обещавам ви.

— Ти ли ще платиш? — рече колебливо госпожа Бебер, но нещо в гласа на момчето изглежда й предсказваше, че тя би могла да разчита на парите си, или поне на част от тях. За по-сигурно тя все пак запита: — Че отгде ще ги вземеш?

Тим смръщи лице като разбойник от някоя театрална пиеса и отвърна с колкото се може по-дебел глас:

— Ще ги открадна, госпожо Бебер. От директора на водноцентралата.

Момчето изигра ролята на разбойник така убедително, че госпожа Бебер се засмя, омекна и в края на краищата Тим получи шестте медени пасти и една седма към тях, която не влизаше в сметката.

Мащехата стоеше на вратата, когато той пристигна със сладкишите. Тя изглеждаше все така нервирана (или може би отново нервирана) и дрънкаше без точка и запетайка:

— Майчеподобре беше сама дида, речелити нещо за вересията итаканататък? Меденитепастинаредлиса, щонесиотваряш устата?

Тим би предпочел да си отхапе езика, вместо да предаде своя разговор с госпожа Бебер. Освен това трябваше да върви на хиподрума, а нови разправии и обяснения с мащехата искаха време. Затова той отвърна кратко:

— Тя ми даде и една медена паста без пари. Може ли да ида да си поиграя, мам? (Думичката „мамо“ той все не успяваше да произнесе докрай пред своята мащеха.)

Необичайно бързо тя му разреши да излезе. Дори му даде и една медена паста за из пътя. („Жени като седнат на приказки… ще ти бъде скучно. Иди спокойно да си поиграеш, но се върни навреме. До шест ти стига.“)

Тим хукна с всички сили към хиподрума и тичешком изяде дори медената паста, при което най-много три цвънки от пълнежа й да изхвръкнаха; едната обаче се лепна на тъмносините му празнични панталонки.

Карираният господин стоеше пред входа на хиподрума. Но макар първото надбягване да бе започнало, той не беше ни най-малко ядосан или нетърпелив. Тоя ден той беше олицетворение на самата любезност. Тим трябваше да седне с него в ресторантската градина, да пие лимонада и да яде отново медена паста. Цялата неделя като че ли бе пълна с медени пасти. Впрочем непознатият правеше с най-сериозно лице такива смешки, че Тим се превиваше от смях.

Той все пак е мил човек, реши момчето. Сега мога да разбера, че баща ми е бил приятел с него.

А през това време чужденецът го гледаше с топли кафяви очи, които сияеха извънредно приятелски. Ако Тим беше по-внимателен наблюдател, щеше да знае, че предишните недели този господин бе имал студени, воднистосини очи, като очите на риба. Но Тим не беше внимателен наблюдател. Животът щеше тепърва да го научи на това.

Най-после карираният господин отвори дума за сделката.

— Мили мой Тим — започна той, — аз ти предлагам толкова пари, колкото ти се поиска. Не мога да ти ги наброя на масата в монети или банкноти. Но мога да те надаря със способността да печелиш при всяко залагане, от всяка лотария и на всеки бас. На всичко, разбираш ли?

Тим кимна със свито сърце, но слушаше внимателно.

— Разбира се, няма да ти отстъпя тая способност ей тъй без нищо. Тя не се дава току-така, това ти е ясно, нали? Защото тя има голяма стойност.

Отново кимане с глава и после — възбуденият въпрос на Тим:

— Какво искате?

Един миг непознатият се поколеба и замислено изгледа момчето.

— Как… во… искам… сре… щу то… ва — проточи той думите си, сякаш ги разтягаше като гумена дъвка. Но след това те се изсипаха така една връз друга, че едва можеха да се разберат. — … скамтвоясмяхзатва!

Непознатият усети, че бе говорил прекалено бързо и неразбираемо, та повтори изречението:

— Искам твоя смях срещу това.

— Нищо повече ли? — засмя се Тим.

Но когато кафявите очи го изгледаха някак особено и почти тъжно, смехът му секна без обикновеното хълцукване накрая.