Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

И тогава го видя! Тайнственият нашественик все пак беше оставил следи! Тя имаше нова прическа! Цял кичур липсваше от косата й. Ето че сега внезапно тя си имаше много сладък бретон. Леля Ада гледаше втренчено и объркано образа си в огледалото. Постепенно обаче лицето й се изясни. Някой, все едно кой, беше се оказал достатъчно побъркан да се промъкне посред нощ в къщата, само за да си отреже къдрица от косата й. И по-рано мъжете бяха вършили глупости заради леля Ада, тя беше свикнала с това. Но това тук беше върхът на глупостта. Известно време тя размишляваше кой ли би могъл да бъде непознатият обожател, но така и не измисли нищо. Той щеше да си остане загадка за нея. Леля Ада реши великодушно да му прости, „който и да беше“. Нямаше и да го издаде. Нека другите си мислят, че е било сън.

Леля Ада въздъхна и отново се вмъкна в леглото. Реши на другия ден да отиде на фризьор и да дооформи новата си прическа.

Започваше нов ден. В градината на пекаря Кале и Ева-Лота от ранни зори чакаха Андерс и доклада му за нощната операция. Но часовете минаваха, а от Андерс нямаше и следа.

— Странно — рече Кале. — Да не би пак да е попаднал в плен?

Те тъкмо щяха да тръгнат да го търсят, когато той най-сетне се появи. Не тичаше както обикновено, а вървеше бавно и беше странно блед около носа.

— Изглеждаш ужасно — заяви Ева-Лота. — Да не си „жертва на горещината“, от тия, за които пишат във вестника?

— Жертва съм на варената треска — изпъшка Андерс. — Откога обяснявам на майка ми, че не понасям варена треска. И сега най-сетне тя получи доказателство за това.

— Какво стана? — поиска да узнае Кале.

— Цяла нощ повръщах. Докато легна, трябваше пак да ставам. Не съм мигнал.

— А Великия Мумрих? — попита безчувствено Кале. — Той да не би да е още горе в чекмеджето?

— О, моето момче, аз съм човек на дълга! Върша си работата, каквато и чума да се е загнездила в мен. Великия Мумрих е в глобуса на Сикстен!

Очите на Кале и Ева-Лота заблестяха.

— Отлично! — зарадва се Кале. — Разказвай! Сикстен събуди ли се?

— Спокойно! Ще ви разкажа всичко! — каза важно Андерс.

Седнаха тримата на моста на Ева-Лота. Тук долу, при реката беше хладно, а елшите хвърляха приятна сянка. Те потопиха краката си в топлата вода. Андерс каза, че това успокоява треската в стомаха му.

— Всъщност, като се замисля, едва ли е било само от рибата. Може и да е било от нерви. Миналата нощ бях в къщата на ужасите.

— Разкажи всичко от самото начало — настоя Ева-Лота.

Андерс не чака втора покана. Той описа много драматично срещата си с Бепо и как го е накарал да млъкне. Кале и Ева-Лота тръпнеха и се радваха, вперили очи в разказвача. Те бяха идеалните слушатели, а Андерс обичаше да е център на вниманието.

— Няма съмнение, че ако не бях дал шоколада на Бепо, щях да съм загубен! — заяви той.

После той описа още по-напрегнатата си среща с директора на пощата.

— Не можа ли да му пробуташ и на него малко шоколад? — попита Кале.

— Не, дадох всичко на Бепо — отвърна Андерс.

— А после какво стана? — заподскача на мястото си Ева-Лота.

И Андерс разказа какво се бе случило после. Не пропусна нищо, нито вратата на Сикстен, която някой беше смазал услужливо, нито лелята на Сикстен, и как кръвта му се смръзнала в жилите, когато я чул и как трябвало да бяга с главоломна скорост. Единственото, което не спомена, бяха къдриците на лелята, които реката милостиво бе скрила заедно с позора му. Кале и Ева-Лота признаха, че разказът му е по-вълнуващ от приключенска история и не спираха да питат за всяка отделна подробност.

— Леле, каква нощ! — изпъшка Ева-Лота, когато накрая не остана нищо за разказване.

— Да, ето защо някои хора остаряват преждевременно — кимна Андерс. — Но най-важното е, че Великия Мумрих е там, където трябва да бъде.

Кале запляска диво с крака във водата.

— О, да, Великия Мумрих лежи в глобуса на Сикстен — изрече тържествено той. — Можете ли да си представите нещо по-смешно от това?

Не, нито Андерс, нито Ева-Лота можеха да си представят нещо по-смешно. Удоволствието им стана още по-голямо, когато съзряха Сикстен, Бенка и Йонте, които идеха към тях покрай реката.

— Я виж, какви сладки Бели рози са кацнали на този клон! — обади се Сикстен, когато достигнаха моста.

Бенка веднага се опита да хвърли Белите рози в реката, но Сикстен го спря. Червените не бяха дошли да воюват, а да се оплакват. Според законите, които важаха във Войната на розите, този, който в момента притежаваше Великия Мумрих, бе длъжен да даде някакъв знак къде може да бъде открита светинята. Но нима белите бяха направили това? Не! Наистина вождът на белите бе изпуснал нещо за малката пътека зад имението, докато го гъделичкаха, и за всеки случай червените претърсиха цялата околност на имението. Сега обаче те бяха убедени, че белите са пренесли Великия Мумрих на ново място и настояваха най-учтиво, но твърдо за дължимия знак.