Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

„Хиляди благодарности, скъпи ми Сикстен“, помисли си Андерс и хвърли поглед към леглото на Сикстен. Спеше си там бедното момче и не подозираше, че тази нощ Великия Мумрих се нанася в дома му.

Глобусът стоеше върху скрина, облян от леещата се през прозореца лунна светлина. Пъргавите пръсти на Андерс бързо го разглобиха. О, какво великолепно място за един Велик Мумрих! Той бързо измъкна светинята от джоба на панталона си и я положи в новия й тайник.

— Не за дълго, о, Велик Мумрих! — рече той, когато бе готов. — Не за дълго ще живееш сред езичниците, които не признават законите. Скоро Белите рози отново ще ти дадат убежище сред християни и почтени хора.

До глобуса лежеше ножица. Гениална идея озари момчето, когато я съзря. Когато един мъж се озовеше в близост до спящия си враг, обичайно беше да отреже къс от дрехата му в знак на това колко близо до него е бил. Така бяха правили рицарите през древните времена. Поне така пишеше в книгите. Беше забележителен начин да се покаже на врага, че е бил в ръцете ти, но ти най-благородно си се въздържал да му сториш нещо. На следващия ден можеш да се появиш, да размахаш парчето плат под носа на врага и да кажеш:

— Благодари ми коленопреклонно, че още си жив, ти, жалък негодник!

Точно това трябваше да направи Андерс. Обаче Сикстен беше под завивките и нямаше как да се отреже парче от дрехата му. Затова пък червеният предводител имаше коса, великолепна буйна червена коса. Андерс реши да отреже една къдрица от тази коса. О, щом дойдеше денят, в който Великия Мумрих ще е в по-сигурно убежище, червените трябваше добре да разберат какво е да си жив! Тогава щяха да научат горчивата истина за скривалището на Великия Мумрих в глобуса! И тогава щяха да видят къдрицата, която предводителят на Белите рози бе отрязал от челото на вожда на червените в полунощ при пълнолуние. Какъв гигантски двоен триумф!

Кръглата луна обаче не огряваше леглото на Сикстен. То бе опряно до най-вътрешната страна на стаята, където беше съвсем тъмно. Андерс се приближи като опипваше пътя си с ръка. В другата носеше ножицата. И ето го, предводителят на червените, съвсем безпомощен, с глава върху възглавницата. Предпазливо, но решително Андерс вдигна една от къдриците му и я отряза.

Висок писък разцепи тишината на нощта. Но това не беше крясъкът на мутиращ пубертет, а пронизителният писък на жена!

Андерс усети как кръвта се смразява в жилите му. Обзе го непознат ужас и той се втурна слепешката към вратата. Метна се на парапета на стълбите и се спусна долу. Отвори със замах кухненската врата и с две огромни крачки се озова при прозореца. Излетя навън, сякаш по петите го преследваше цяла банда зли призраци. Не спря, докато не стигна моста. Там се наложи да си поеме дъх за миг. Още стискаше къдрицата в юмрука си. Не беше посмял да я изхвърли.

Той стоеше запъхтян под лунната светлина и гледаше гневно противното нещо в шепата си. Тези руси къдри несъмнено бяха принадлежали на някоя леля, която и да е от двете. Вероятно само една от тях бе отпътувала със сутрешния влак. Кой би могъл да предположи това! Нали самият той беше казал: опасно за живота е да се влиза в къща, където от всеки ъгъл наднича по някоя леля.

Какъв позор, какъв ужасен позор! Да тръгнеш за скалпа на червения вожд и да се върнеш с къдриците на една нищо и никаква руса леля! Андерс се гърчеше от адски болки. Това беше най-лошото, което му се бе случвало през живота. И той реши да мълчи за случката докато е жив. До края на дните си това щеше да остане най-ужасната му тайна и той щеше да я отнесе в гроба си.

Трябваше обаче да се освободи от къдрицата колкото се може по-скоро. Той протегна ръка над парапета на моста и пусна кичура в реката. И черната вода прие безмълвно неговия дар. Сетне избълбука нещо под дъгата на моста, както правеше винаги.

Във вилата на пощенския директор настана дива паника. Пощенският директор и жена му дотичаха изплашени до смърт при леля Ада. Сикстен също долетя като изстрелян от тавана, който му ставаше убежище по време на посещението на лелите.

Защо за бога, леля Ада бе изкрещяла така силно посред нощ, поиска да узнае пощенският директор. Защото в стаята й имало крадец, твърдеше леля Ада. Директорът на пощата запали осветлението в цялата къща, претърсиха навсякъде, но не намериха и следа от крадец. Сребърните прибори си стояха на мястото. Не липсваше нито един дори. Ами Бепо! Той беше се измъкнал навън, както правеше често. Ако в къщата наистина бе влязъл някой, Бепо непременно би вдигнал страхотен шум, леля Ада можеше да разчита на това. Сигурно е имала само неприятен сън и това е всичко. Те я погалиха успокоително по главата и я посъветваха да се наспи хубаво. Когато леля Ада отново остана сама, тя, разбира се не можа да заспи от вълнение. Как можеха да твърдят, че в стаята й не е влизал никой! За да се успокои, тя си запали цигара. После взе огледалото си, за да провери дали преживеният ужас е оставил следи по хубавото й лице.