Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Да, кучетата са мили животни.

Сега те се връщаха у дома. Нямаше смисъл да търсят повече. Сикстен вървеше половин метър пред другите и риташе пред себе си един камък. Всички усещаха съвсем ясно колко е натъжен.

— Може пък Бепо да се е прибрал, докато бяхме навън и го търсехме — обади се Ева-Лота с надежда.

Сикстен спря насред улицата.

— Ако това се случи, ако Бепо се е прибрал у дома, ставам друг човек. О, ще стана най-добрия човек на света. Всеки ден ще си мия ушите и… — Той се затича, изпълнен с надежда.

Другите го последваха, като се молеха горещо Бепо да стои до оградата и да ги посрещне с лай, щом наближат вилата на пощенския директор. Но Бепо не ги чакаше при оградата. Бомбастичното обещание на Сикстен да си мие ушите всеки ден явно не беше оказало влияние върху силите, които направляват живота и постъпките на кучетата. И последната му надежда се стопи, когато попита майка си, седнала на верандата:

— Бепо върна ли се?

Тя поклати глава. Сикстен не каза нищо. Той отиде в градината и седна в тревата. Другите го последваха колебливо. Те се събраха мълчаливо около него. Вече не можеха да измислят нищо утешително, колкото и старателно да търсеха думи.

— Беше съвсем малко куче, когато го получих — обади се Сикстен с глух глас.

Приятелите му трябваше да разберат: когато си имал куче още откакто е било съвсем малко пале, не може да не са ти зачервени очите, когато това куче изчезне.

— И знаете ли какво направи веднъж? — продължи Сикстен, сякаш за да се самоизмъчва. — Когато се върнах у дома след операцията на апандисита? Бепо дотича до оградата и толкова се радваше и така ме блъсна, че шевовете се отвориха и трябваше отново да постъпя в болница.

Всички бяха много трогнати. Със сигурност едно куче не би могло да даде по-голямо доказателство за любов от това да блъсне господаря си така, че шевовете на операцията му да се отворят.

— Да, кучетата са мили животни — поклати замислено глава Йонте.

— Особено Бепо — добави Сикстен и си издуха носа.

По-късно Кале не можеше вече да си спомни как му хрумна да надникне в бараката за дърва на пощенския директор. Всъщност беше доста глупава идея, както самият той прецени по-късно. Защото ако Бепо беше затворен там, той щеше да лае, докато му отворят. Но макар да нямаше разумна причина да надникне в бараката, Кале все пак го стори. Отвори широко вратата, тъй че вътре нахлу слънчева светлина. Съвсем отзад в един ъгъл лежеше Бепо. Лежеше съвсем тихо и неподвижно, и за една отчаяна секунда Кале беше сигурен, че е мъртъв. Но когато се приближи до него, кучето вдигна глава и изскимтя слабо. Кале се втурна навън и се разкрещя с всички сили:

— Сикстен! Сикстен! Тук е! Тук е, в бараката!

— Моят Бепо! Бедният ми малък Бепо — говореше Сикстен с треперещ глас. Беше приклекнал до кучето и го галеше, а Бепо го гледаше, сякаш искаше да попита защо господарят му не е дошъл по-рано. Той беше лежал тук така безкрайно дълго и беше толкова болен, че дори не можеше да лае. О, колко болен беше! Опитваше се да обясни всичко това на господаря си, и то звучеше наистина много жално!

— Чуйте, та той плаче — прошепна Ева-Лота и също се разплака.

Да, Бепо беше болен, това се виждаше от пръв поглед. Лежеше в локва от повърната храна и беше толкова слаб, че не можеше да помръдне. Той лижеше безмълвно ръката на Сикстен, сякаш искаше да му благодари, че не е вече сам в болката си.

— Трябва да повикам ветеринарния лекар, и то веднага! — извика Сикстен. Но когато скочи, Бепо заскимтя отчаяно и уплашено.

— Страхува се да не го оставиш сам — обясни Кале. — Ще отида вместо теб!

— Кажи му да побърза — настоя Сикстен. — Кажи му, че Бепо е ял отрова за мишки.

— Ти откъде знаеш? — попита Бенка.

— Знам — отвърна кратко Сикстен. — Нали виждам. Това е проклетата кланица. Разпръскват отрова, за да изтребят мишките. Бепо понякога си открадва по някой кокал от там.

— Бепо може ли… едно куче може ли да умре от това? — попита Андерс с разширени от страх очи.

— Млъкни — изгледа го гневно Сикстен. — Бепо не! Един Бепо не умира. Беше съвсем малко кученце, когато го получих. О, Бепо, защо ти е притрябвало да ровиш в отровата за мишки?

Бепо ближеше предано ръката му и не отвърна нищо.

През нощта Кале спа неспокойно. Сънува, че е навън и отново търси Бепо. Той бродеше сам по тъмни пусти пътища, които се простираха пред него в ужасяващата си безкрайност и изчезваха далеч-далеч напред в плашещия мрак. Надяваше се да срещне някой, когото да попита за Бепо, но нямаше никого. Целият свят беше безлюден и тъмен и съвършено пуст.