Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Андерс се спусна във водата. Тя стигаше едва до коляното му. Той стъпи на дъното с разкрачени крака, подпрял ръце на хълбоците си, а тъмните му очи заблестяха бодро, оживено и радостно.

— Добре, ще получите вашия знак — заяви той. — Търсете във вътрешността на земята!

— Благодаря, много любезно — отвърна му саркастично Сикстен. — Тук ли да започнем или в Лапландия?

— Много точен знак — намеси се и Йонте. — Търсете, ако си нямате работа, може внуците на внуците ви да намерят Великия Мумрих, преди да настъпи смъртният им час.

— Да, но поне ще имат яки мазоли на ръцете — добави Бенка.

— Използвайте сивото си вещество, червени джуджета, ако изобщо имате такова нещо — присмя им се Андерс. И прибави драматично: — Когато червеният вожд си отиде у дома и потърси в дълбините на земята, всичко ще стане ясно.

Кале и Ева-Лота зацамбуркаха шумно с крака във водата и се закискаха доволно.

— Това е самата истина! Търсете в земните дълбини — заявиха важно те и си придадоха тайнствен вид.

— Въшки! — процеди мрачно Сикстен.

Сетне червените отидоха у Сикстен и предприеха мащабни разкопки в градината на пощенския директор. Те ровиха като къртици целия предобед на всички места, които им се сториха дори малко подозрителни.

Най-сетне се появи директорът и попита наистина ли е необходимо да му съсипят моравата и дали ще му доставят това удоволствие да отидат да прекопават нечия друга градина.

— Впрочем, Сикстен, смятам, че е по-добре да потърсиш Бепо — рече той.

— Бепо още ли го няма? — попита загрижен Сикстен и пусна лопатата. — Но къде ли е изчезнал?

— Точно това имах предвид, по-добре търси него — отвърна баща му.

Сикстен скочи.

— Идвате ли? — попита той Бенка и Йонте.

Естествено, Бенка и Йонте не искаха да изоставят другаря си в беда. Намериха се и други помагачи в търсенето на Бепо. Кале, Ева-Лота и Андерс, които през последния час лежаха зад живия плет и се наслаждаваха на упоритото копаене на червените, излязоха от укритието си и също предложиха своята помощ. Сикстен прие предложението с благодарност. В часове на беда нямаше врагове. Постигнала пълно съгласие, групата потегли да търси Бепо.

— Той никога не бяга от къщи — обясни Сикстен загрижен, — не е изчезвал за повече от няколко часа. А сега го няма от единадесет миналата вечер!

— Не, приблизително от дванадесет — прекъсна го Андерс, — понеже… — Той млъкна и почервеня страшно.

— Добре де, от дванадесет — съгласи се машинално Сикстен. Внезапно обаче погледна Андерс недоверчиво. — Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Аз съм малко нещо ясновидец, не знаеш ли — отвърна бързо Андерс.

Надяваше се Сикстен да не се задълбочава в темата. Нямаше начин да обясни, че беше видял Бепо към дванадесет часа, когато се промъкна в кухнята с Великия Мумрих, но около час по-късно, когато побягна панически през прозореца, кучето вече не беше там.

— Какво щастие да попадне човек на ясновидец в такъв момент — заяви Сикстен. — Тогава бъди така добър и изясновидствай къде е изчезнал Бепо.

Андерс обаче обясни, че е ясновидец само за времето, не и за мястото.

— И в колко часа ще намерим Бепо?

— Ще го намерим приблизително след един час — рече убедено Андерс.

Неговата ясновидска дарба обаче го подведе. Издирването продължи доста по-дълго.

Търсиха навсякъде. Търсиха из целия град. Попитаха навсякъде, при всички стопани на кучета, които Бепо посещаваше. Попитаха всеки, когото срещнаха. Никой не беше виждал Бепо. Той беше изчезнал.

Сикстен съвсем се умълча. Доплака му се от притеснение. Но той в никакъв случай не би могъл да покаже слабостта си. Само дето подозрително често си бършеше носа.

— Нещо трябва да му се е случило — повтаряше той непрекъснато. — Никога не е изчезвал толкова за дълго.

Другите се опитваха да го утешат.

— О, едва ли му се е случило нещо — успокояваха го те, но вътре в себе си никак не бяха убедени в това.

Известно време повървяха мълчаливи.

— Беше толкова мило куче — обади се накрая Сикстен с прегракнал глас. — Разбираше всичко, което му кажеш. — И пак се наложи да си издуха носа.

— Престани да говориш така — намеси се Ева-Лота. — Говориш тъй, сякаш той е мъртъв.

Сикстен не отговори нищо.

— Имаше толкова предан поглед — обади се Кале. — Исках да кажа: той има толкова предан поглед — побърза да се поправи той.

После отново за дълго време настана мълчание. Когато то стана твърде потискащо, Йонте рече: