Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Прости ми, о, Велик Мумрих! — прошепна Андерс.

Пръстите му затърсиха в джоба и напипаха нещо лепкаво, което преди беше парче шоколад. Андерс не беше вече така преял както сутринта и вече предчувстваше, че това лепкаво парче ще му се отрази доста добре. Вместо да го изяде веднага, той реши да си го остави като награда за приключването на операцията. Той пъхна Великия Мумрих в другия си джоб и избърса пръстите си. После се вдигна внимателно до равнището на кухненския прозорец и поиска да влезе.

Глухо ръмжене го изплаши до смърт. Бепо! Нито за миг не беше помислил за Бепо! А трябваше да знае, че този прозорец стои отворен, за да може Бепо да излиза през нощта, ако му се иска или е необходимо.

— Бепо — прошепна Андерс успокоително. — Бепо, аз съм де.

Когато Бепо забеляза, че нашественикът е един от веселяците, които неговият господар често водеше със себе си, ръмженето му премина във възхитен лай.

— Ах, миличък, мъничък, сладичък, добричък Бепо, не би ли могъл да бъдеш малко по-тихичък? — примоли се Андерс.

Но според Бепо, когато някой е радостен, той трябваше да го покаже, да лае гръмко и да размахва опашка. И той направи всичко това много енергично.

Притиснат от крайна нужда, Андерс измъкна парчето шоколад и го пъхна под носа му.

— Ще го получиш, само ако млъкнеш — прошепна той.

Бепо подуши шоколада. Тъй като считаше, че тържественото посрещане бе траяло достатъчно дълго, но не повече отколкото изискваше достойнството и благоприличието на дома, той престана да лае и се намести доволно на пода, за да се наслади на прекрасното лепкаво нещо, което неговият гост му бе дал — вероятно в знак на благодарност за любезното и шумно посрещане.

Андерс въздъхна с облекчение и колкото се може по-предпазливо отвори вратата, която водеше към преддверието. Тук беше стълбата към горния етаж, трябваше само… В този миг горе се появи някой! Някой заслиза с тежки стъпки надолу по стъпалата. Беше лично пощенският директор, бос и по нощница. Лаят на Бепо го беше събудил и той слизаше да провери какво става.

Няколко секунди Андерс стоя като вкаменен. Сетне обаче събра последните си сили и бързо се промъкна зад няколкото палта, които висяха на закачалката в ъгъла на преддверието.

„Ако след тази история не се превърна в развалина, значи имам нерви на Тарзан“, мислеше си той. Едва сега му хрумна, че семейството на пощенския директор сигурно не е съгласно разни хора да влизат нощем през отворения прозорец на къщата. За Сикстен това щеше да бъде по-естествено, но той все пак участваше във Войната на розите, а пощенският директор не. Андерс потрепери при мисълта, какво ли ще стане с него, ако пощенският директор го открие. Той стисна очи и се замоли тихо на ум, когато пощенския директор, мърморейки ядно нещо, мина покрай палтата, зад които се беше скрил. Пощенският директор отвори вратата към кухнята. Там, в локва от лунна светлина лежеше Бепо и го гледаше с невинно изражение.

— Е, мойто момче — каза строго пощенският директор, — какво си се разлаял посред нощ?

Бепо не отговори. Той предпазливо сложи лапа върху прекрасното лепкаво нещо. Бащата на господаря му понякога имаше странни хрумвания. Та нали вчера той му взе тлъстия стар кокал, който Бепо се канеше да излапа върху килима в дневната. Кой би могъл да знае как щеше да се отнесе с лепкавото нещо. За да се подсигури още повече, Бепо се прозина и направи отегчена физиономия. Пощенският директор се успокои. За всеки случай той все пак погледна през прозореца.

— Има ли някой там? — повика тихо той.

Отвърна му само нощният вятър.

Той, разбира се, не можеше да чуе шепота на Андерс зад палтата:

— Не, не, няма никой. Уверявам ви, тук няма дори въшки.

Андерс остана дълго в скривалището си. Не смееше да помръдне дори, преди да е съвсем сигурен, че пощенският директор отново е заспал. Беше му много скучно. Не след дълго вече имаше чувството, че най-хубавите години от младостта му ще преминат тук зад палтата — с гъделичкащия вълнен мъх под носа. Той беше дейна натура и чакането беше същинско мъчение за него. Накрая не издържа. Излезе от затвора си и започна да се изкачва предпазливо по стълбата. Спираше на всяка крачка, безшумен като привидение.

— Дотук добре — рече си той, оптимистичен както винаги.

Скърцащата врата към стаята на Сикстен го безпокоеше малко. Той натисна много бавно дръжката, за да я провери. И — възможно ли беше това? — вратата не издаде нито звук! Тя се отвори с лекота и толкова безшумно, че несъмнено беше прясно смазана. Андерс се засмя в себе си. Сикстен беше смазал вратата за своя беда! Какви любезни врагове имаха белите! Достатъчно беше да обърнат вниманието им върху някоя малка неприятност и те веднага се втурваха да я отстранят, така че не беше проблем да се вмъкнеш нощем в стаите им.