Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Ако ви се яде и бой, заповядайте в имението — провикна се Сикстен, като ги видя да хрупат бисквити.

Ева-Лота потръпна. При никакви обстоятелства тя не би искала да се озове в имението!

— О, натъпках се! — изпъшка Кале, когато червените изчезнаха, а той беше изял седмата бисквита.

— А аз имам още място! — заяви Андерс и се потупа по корема. — Обаче няма проблем, защото днес ще обядваме варена треска.

— Казват, че от рибата човек ставал по-умен — напомни му Ева-Лота. — Така че можеш спокойно да ядеш повече варена треска, Андерс.

— Така ли? — почуди се Андерс. — По-добре кажи колко интелигентен ще стана и колко риба трябва да изям.

— Сигурно има значение колко интелигентен си, преди да започнеш да ядеш риба — намеси се Кале. — За теб, Андерс, сигурно ще е достатъчен по един нормално голям кит на седмица.

След като Андерс и Кале обиколиха три пъти верандата в луда гонитба и мирът беше възстановен, Ева-Лота каза:

— Питам се дали днес в пощенската кутия ще има подаръци. Не разбирам какво си мислят тези хора. Само тази седмица получих три кила шоколад. Ще се обадя в пощата и ще се оплача.

— Само не ми говори за шоколад! — прекъсна я Андерс с отвращение, а Кале също направи преситена физиономия. Те се бореха смело с потопа от сладки неща, който се изсипа върху Ева-Лота, но вече не издържаха.

Ева-Лота се върна от пощенската кутия долу при оградата с дебел плик в ръка. Тя го разкъса и наистина, вътре имаше голям блок шоколад, огромен, внушителен блок млечен шоколад. Кале и Андерс погледнаха шоколада тъй, сякаш е рициново масло.

— О, не! — изстенаха те.

— Тъй значи — ядоса се Ева-Лота. — А мислите ли за това, че може да дойде време, когато ще трябва да смесвате шоколада с трици.

Тя разчупи шоколада и безмилостно връчи на всеки от тях по една половина. Момчетата взеха шоколада без следа от въодушевление, само за да й угодят, и го пъхнаха равнодушно в препълнените джобове на панталоните си.

— Браво — похвали ги Ева-Лота. — Спестявай докато е време, за да имаш в беда! — Тя изхвърли смачкания плик през оградата.

— Вижте какво, я да отидем да се изкъпем — предложи Кале. — И без това днес едва ли ще свършим някаква работа.

— Напълно си прав — съгласи се Андерс. — Наистина можем да обявим примирие до вечерта. Но после…

Две минути по-късно пристигна Бенка, изпратен от Сикстен, за да ядоса белите с подходящи подигравки и да ги предизвика на бой. Но верандата беше празна. Само една малка сипка беше кацнала на люлката и кълвеше трохи от бисквити.

В полунощ, когато кръглата луна изгря на небето, Кале и Ева-Лота спяха спокойно в леглата си. Само Андерс беше буден. Той си легна както обичайно. Дори наподоби изключително майсторски леко похъркване, за да повярват родителите му, че спи. Резултатът беше, че майка му седна загрижено на леглото му и попита:

— Какво ти е, момчето ми, болен ли си?

— Ами… — проточи Андерс, но реши все пак да не хърка толкова силно.

Когато най-сетне чу лекото дишане на по-малките си братя и сестри и дълбокото, равномерно дишане на своите родители, той се успокои, че най-сетне всички са заспали. Промъкна се внимателно в кухнята. Дрехите му бяха метнати на един стол. Той бързо съблече пижамата си, застанал в осветената от един лунен лъч част на кухнята, вслушвайки се в шумовете откъм спалнята. Всичко беше спокойно и без да се бави повече той навлече панталона и ризата си. После се спусна тихо и предпазливо по стълбата. Не му беше нужно много време, за да изтича до тавана на пекарната и да вземе Великия Мумрих.

— О, свещени Велик Мумрих — прошепна той, след като затвори чекмеджето на скрина, — протегни могъщата си ръка над мен и ме закриляй, защото, знаеш ли, струва ми се, че ще ми е необходимо.

Нощният въздух беше хладен и той потрепери под тънките си дрехи. Но не беше само от студа, а и от вълнение. Беше забележително чувство да вървиш нанякъде в нощта, докато другите спят. Ръката му стисна здраво Великия Мумрих, когато прескочи оградата на Ева-Лота. Колко тъмни бяха елшите край брега, реката обаче блестеше под лунната светлина.

— Скоро ще сме при нашата цел, о, Велики Мумрих — прошепна той за всеки случай, за да успокои Великия Мумрих. Да, съвсем скоро щяха да достигнат целта си. Вилата на пощенския директор беше толкова тъмна и тиха, сякаш и тя е заспала. Всичко беше спокойно. Само щурците не спираха да пеят.

Андерс разчиташе поне един прозорец в къщата да е оставен отворен и надеждите му се сбъднаха. Кухненският прозорец го очакваше. За тренирано момче като него не беше трудно да се вдигне на ръце и да се вмъкне в кухнята. Великия Мумрих реши да прибере в джоба на панталона си. Мястото не беше особено достойно за Велик Мумрих, но нямаше друга възможност.