Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Ева-Лота също смяташе, че статията е престъпна, поне отделни нейни части. Тя беше седнала с Андерс и Кале на пода на пекарницата и четеше:

— „Малката сладка Ева-Лота, която днес отново играе сред цветята в градината на родителите си…“ Ох, направо ми се повдига. Нима човек може да даде такава свобода на глупостта си, когато пише във вестник?

Кале й взе вестника, прочете цялата статия и поклати загрижено глава. Макар и да му липсваше опит с истински убийства, той все пак беше достатъчно добър детектив, за да разбере колко опасна е тази статия. Но не каза нищо на другите.

Редакторът обаче имаше право, че Ева-Лота сякаш бе забравила ужасното си преживяване. Тя наистина се чувстваше много стара и опитна, почти на петнадесет години, но за щастие имаше способността на младостта да забравя неприятностите още на другия ден. Само вечер, когато си лягаше в леглото, мислите й трудно можеха да бъдат отклонени от онова, за което не искаше да си спомня. И тя спа доста неспокойно първите нощи и понякога викаше в съня си, тъй че майка й идваше и я будеше, за да се успокои. Но през светлите слънчеви дни Ева-Лота бе спокойна и жизнерадостна както винаги.

Твърдото й намерение вече да се държи като истинско момиче и да не участва във Войната на розите трая точно два дни. После не издържа. Чувстваше, че в колкото по-диви игри се впусне, толкова по-дълбоко в нея ще потъне онова, което искаше да забрави.

Полицейската охрана на имението бе вдигната. Но още преди това Великия Мумрих беше прибран от там. Полицаят Бьорк получи почетното поръчение да го изнесе от заградената зона. След разпита на верандата, когато се наложи да разкрият местонахождението му, Андерс дръпна Бьорк настрани и го попита дали ще бъде така любезен да освободи Великия Мумрих от плена му. Бьорк помогна с каквото можа. Честно казано, той беше много заинтригуван да види как изглежда един Велик Мумрих.

И стана така, че Великия Мумрих беше изнесен от зловещото си скривалище с полицейски ескорт, след което бе предаден на предводителя на Бялата роза. Сега той лежеше в едно от чекмеджетата на скрина горе, на тавана на пекарницата, където белите съхраняваха светините си. Това скривалище обаче беше временно, защото в най-скоро време местонахождението му отново трябваше да бъде сменено.

След дълъг размисъл Андерс вече не одобряваше идеята да го скрие при извора горе в замъка.

— Искам да измислим по-вълнуващо място — заяви той.

— Горкият Велик Мумрих — въздъхна Ева-Лота. — Смятам, че вече е имал достатъчно опасни скривалища.

— Имам предвид друг вид опасност — настоя Андерс. Той дръпна чекмеджето и погледна с нежност Великия Мумрих, който лежеше в ложе от памук в една цигарена кутия. — Какво ли не видяха вече мъдрите ти очи, о, Велик Мумрих — прошепна той. И повече от всякога в този миг той беше убеден в магическата сила на Великия Мумрих.

— Хрумна ми нещо — рече Кале. — Защо да не го скрием при някой от червените!

— Какво искаш да кажеш? — почуди се Ева-Лота. — Да го върнем доброволно на червените?

— Не, в никакъв случай — обясни Кале. — Просто той ще стои известно време при тях, без те да знаят. Той ще е техен, без те да знаят, а щом не знаят, все едно че не е техен. И представете си как ще се вкиснат след това, когато им разкажем.

Андерс и Ева-Лота признаха, че хрумването е гениално. След оживено препиране върху различните възможности, те решиха да скрият Великия Мумрих в стаята на Сикстен и веднага тръгнаха натам, за да намерят най-подходящото място. Спуснаха се бързо по въжето и изтичаха припряно по малкия мост, който Ева-Лота бе сложила специално за Войната на розите. Това беше най-краткият път до главната квартира на червените в гаража на Сикстен.

Те стигнаха до вилата на пощенския директор доста запъхтени. Сикстен, Венка и Йонте седяха в градината и пиеха сок. Белите се втурнаха вътре с радостната вест, че Ева-Лота вече не се отказва от бойния си дълг и затова Войната на розите може да избухне отново.

Червените приеха тази вест, изпълнени с вътрешно задоволство. Решението на Ева-Лота да стане по-женствена, беше ги разстроило дълбоко. Те не бяха преживявали нещо по-скучно от последните дни. Сикстен гостоприемно предложи на враговете столове и сок. Враговете не чакаха втора покана — но без да забравят за истинската цел на посещението си. Андерс предложи хитро:

— Не бихме ли могли да изпием сока в твоята стая, Сикстен?

— Какво ти става, да не си получил слънчев удар? — попита го любезно домакинът. — Да седим вътре при това прекрасно време?