Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Господин комисар, вие да не си мислите, че Великите Мумрихи растат по дърветата? Има само един Велик Мумрих… сега и завинаги… Амин.

После тя разказа за нощния поход по покрива на Грен. Горкият пекар заклати угрижено глава, докато слушаше. А хората твърдяха, че било по-спокойно да имаш момиче…

— Откъде знаеш, че панталонът, който си видяла, принадлежи на убиеца? — попита комисаря.

— Не знаех това — отвърна спокойно Ева-Лота. — Ако го знаех, щях да вляза и да го арестувам.

— Но нима не каза точно това — възрази ядосано комисарят.

— Не, това съобразих по-късно — заяви Ева-Лота. — Нали чух как се карат там вътре в стаята заради тази полица и как оня със зелените панталони каза: „Ще се срещнем в сряда на обичайното място! И донесете полицата ми!“. Е, съобразете сам, с колко тъмнозелени габардинени панталони би могъл да се срещне Грен точно в сряда?

Комисарят беше убеден, че Ева-Лота е права. Пъзелът се получаваше. Сега всичко беше ясно: мотивът, часът на убийството, самото престъпление. Оставаше само още една дребна подробност: да заловят убиеца.

Комисарят стана и потупа Ева-Лота по бузката.

— Много ти благодаря — рече той развълнуван. — Беше много полезно за делото. Ти ни помогна повече, отколкото би могла да предположиш. А сега забрави всичко това.

— Мерси — рече Ева-Лота.

Сега комисарят се обърна към Бьорк.

— Време е да потърсим този Кале — подкани го той, — за да потвърди показанията на Ева-Лота за понеделник вечерта. Къде ще го намерим?

— Тук — рече един много самоуверен глас от балкона над верандата.

Комисарят погледна изумен нагоре и видя две глави, една тъмна и една светла, които надничаха зад парапета.

Рицарите на Бялата роза не оставят в беда другаря си по време на полицейски разпит или други изпитания. Също като пекаря, Кале и Андерс имаха желание да присъстват на разпита. Но по съображения за сигурност те предпочетоха да не искат преди това разрешение.

Всички вестници в страната публикуваха вестта за убийството на първите си страници. Бяха споменати и ценните разкрития на Ева-Лота. Името й не се съобщаваше, но с много думи бе описана „съвестната тринадесетгодишна“, която толкова бдително бе огледала мястото на престъплението и бе дала ценни указания на полицията.

Местният вестник не беше толкова дискретен по отношение на имената. В малкия град всички така и така знаеха, че „съвестната тринадесетгодишна“ е Ева-Лота Лизандер, затова редакторът не виждаше причина да премълчава името й във вестника си. Отдавна не беше имал такава великолепна възможност да пише и сега реши да я използва докрай. Той съчини дълга, преливаща от подробности статия за „малката, сладка Ева-Лота, която днес отново играе между цветята в градината на родителите си и изглежда е забравила всички онези ужасни преживявания в бурното поле“.

И по-нататък: „Да, къде другаде тя би могла да забрави, къде другаде би могла да се чувства на безопасно място, ако не тук, в дома на родителите си, тук, в познатите места от своето детство, където уханието на прясно изпечения хляб от бащината пекарница е един вид гаранция, че в тази страна все още има непоклатими стойности, които не могат да бъдат унищожени с кървавите нападения на престъпния свят“.

Той беше много доволен от това въведение. След това се впусна в обяснения за това колко съвестна е била Ева-Лота, как точно е описала убиеца. Той, разбира се, не написа направо „убиеца“, а „мъжът, който по всяка вероятност ще се окаже разрешение на загадката“. Споменаваше също, че Ева-Лота ще разпознае този човек, ако го види, и особено наблягаше, че малката Ева-Лота Лизандер най-вероятно ще бъде оръжието на възмездието, благодарение на което някой ден престъпникът ще си получи заслуженото наказание.

Да, той наистина беше написал всичко онова, което всъщност не би трябвало да пише.

Много загрижен, полицаят Бьорк даде на комисаря от полицейския участък екземпляр от вестника, още влажен от пресата. Комисарят прочете и изрева разгневен:

— Непочтено е да се пишат такива неща! Непочтено!

Пекарят Лизандер използва доста по-силен израз, когато нахлу няколко минути по-късно в редакцията. Вените на челото му се бяха издули от гняв и той удари с юмрук по бюрото на редактора.

— Ти не разбираш ли, че е престъпно да се пишат такива неща? — развика се той. — Не разбираш ли, че този тип, който вече е извършил едно убийство, ще може да го направи и втори път, ако реши, че е необходимо? Е, няма що, ти много предвидливо си му дал името и адреса на Ева-Лота. Защо не спомена и телефонния номер, за да се обади и да си уговорим ден и час?